Вуду [bg]

Босонг вдигна пръст и посочи към Плок.

— Страхувам се, че вече е прекалено късно за вас — произнесе той тихо.

— Ау, разтрепериха ми се мартинките! — Плок разпери ръце нагоре. — Убийте ме, богове на мъчителите на животни! Хайде!

В този миг настъпи внезапно раздвижване в един от тъмните кораби на църквата, ахване от демонстрантите, миг на колебание. После някой изпищя и тълпата се люшна назад като отливна вълна със смазваща сила — породена в нея и подхранвана от нея самата — сякаш носеща в себе си самоубийствен нагон, който не можеше повече да бъде сдържан. И тогава една гротескна, безформена фигура изникна сякаш от нищото и тръгна с тежки стъпки в трепкащата полусветлина. Плок зяпна от ужас и невяра при вида на тази твар — но не, това не беше твар. Беше човек. Плок гледаше втренчено покритите със струпеи устни, прогнилите зъби, широкото плоско лице; бледата, покрита със слуз мускулатура, която се движеше под мръсните дрипи. Едната ръка държеше окървавен нож. Воня изпълни цялото помещение, съществото изви глава назад и измуча като ранено теле. Единственото мътно око се завъртя в очната кухина и се спря върху Плок.

То направи стъпки напред, после още една, движеше се с бавна, ужасяваща отмереност. Плок стоеше замръзнал, вкопан в земята, неспособен да помръдне, да отмести поглед, дори да говори.

Във внезапното затишие се чу шумолене на дрехи и Босонг коленичи, като сведе глава и вдигна ръце в смирена молитва.

— Envoie — произнесе той тихо, почти тъжно.

В миг съществото подскочи нагоре към платформата, извъртайки се с рачешко движение, наведе се, отвори прогнилата си уста и се хвърли върху Плок.

Плок намери гласа си и се опита да извика, но вече беше прекалено късно да излезе звук от прерязаната му дихателна тръба; в агонизиращата тишина се чу само едно кратко издихание.