Красавицата и звярът
- Автор: Кренц Джейн Энн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Красавицата и звярът». Краткое содержание книги:
Хариет Поумрой има нужда от храбър и силен мъж, който да си пребори с шайка крадци, използващи любимата й пещера, за да трупат плячка…
Но когато вика на помощ Гидиън, виконт Сейнт Джъстин, тя не знае, че прилича на самия дявол…
Наричат го Звяра от Блекторн Хил заради белязаното му лице и тъмно минало. Но Хариет не се страхува от него. В мрачния му поглед тя открива нежност и страст, а и тайна болка…
Сграбчена в лапите на Звяра, тя трябва да намери начин да завладее сърцето му…
Хариет успя да повдигне отново глава. Тя му се усмихна, а сърцето й пееше.
— Да, милорд?
И точно в този миг погледът й попадна върху стената на пещерата зад рамото му.
— О, господи! Гидиън, виж!
Гидиън я пусна и светкавично се извърна, готов за нова схватка. Но когато видя, че никой не стои на входа на пещерата, той се намръщи.
— Какво има, Хариет? Какво не е наред?
— Само го погледни, Гидиън — Хариет направи няколко стъпки към стената, омагьосана от гледката.
Изстрелът на Ръштън бе откъртил един пласт скала, който разкриваше дълга ивица от камъка. Каменните отломки лежаха на земята, а над тях се виждаше току-що оголената нова скална повърхност.
Точно там, в скалите, се виждаше невероятна плетеница от огромни кости. Гигантски бедрени кости, прешлени и един странен череп лежаха един до друг, очертани в камъка. Показваше се част от много дълга челюст, а на Хариет й се стори, че по нея различава множество зъби, съвсем същите като онзи, който бе открила по-рано. Изглеждаше така, сякаш чудовищното същество се бе свило за сън, преди много, много години, за да не се събуди никога повече.
— Само го погледни, милорд! — Хариет гледаше втренчено създанието, замръзнало в камъка. Беше преизпълнена от удивление и несравнимата радост от голямо откритие. — Никога не съм виждала, нито пък съм чела за подобно същество, Гидиън. Не е ли това един прелестен огромен звяр?
Застанал зад гърба й, Гидиън започна да се смее. Превиваше се от смях, а звукът отекваше из каменните галерии. Хариет се извърна изненадана.
— Какво е толкова смешно, милорд?
— Ти, разбира се. А сигурно и аз — Гидиън я гледаше ухилен, а очите му блестяха от неописуема нежност. — Хариет, обичам те!
При тези думи Хариет направо забрави за звяра в скалата. Тя се втурна обратно в прегръдките на Гидиън и остана там дълго, много дълго време.
Граф и графиня Хардкасъл пристигнаха на гости в началото на есента, в същия ден, когато пристигна и последният брой на Докладите на Дружеството за вкаменелости и древни изкопаеми.
Градините около имението Блекторн Хол все още представляваха ослепителна картина в ярките тонове на ранната есен. Голямата къща почиваше мирно под косите лъчи на слънцето, а отворените й прозорци вдишваха морския бриз. В къщата и в земите около нея бръмчеше весело оживление. За следващата вечер бе планиран бал в чест на семейство Хардкасъл. Бяха поканени всички в радиус от няколко мили наоколо.
Когато пристигна пощата, Гидиън закусваше. Тъкмо си взимаше порция яйца и с доволство си мислеше, че напоследък Блекторн Хол прилича на истински дом, когато Аул влезе в трапезарията за закуска.
Хариет моментално забеляза списанието върху подноса в ръцете на Аул.
— Докладите са пристигнали! — извика тя и скочи от мястото си, втурна се през стаята и грабна списанието още преди Аул да стигне до стола й.
Гидиън се намръщи неодобрително.
— Не трябва да бягаш, скъпа. Колко пъти ти казах, че вече трябва да се движиш по-спокойно и внимателно.
Напредналата бременност на Хариет не бе успяла да забави особено движенията й. Тя все още се движеше с енергия и ентусиазъм, достатъчни да уморят и здрав мъж. Разбира се, когато се движеше така в леглото, резултатът бе невероятно приятна умора, напомни си Гидиън.
Въпреки това той не искаше тя да се пренапряга точно сега. Беше му прекалено скъпа, за да го допусне.
Напоследък му се налагаше да я следи много по-внимателно от обикновено. Хариет си нямаше и представа как би трябвало да се държи жена в нейното положение. Ето вчера, например, той пак я хвана да се опитва да отиде в пещерите, и то сама. И това не се случваше за пръв път.
Беше се оправдала с обичайното извинение, че всички от прислугата били заети. На Гидиън отново му се наложи да й чете конско. Струваше му се, че до края на живота си ще трябва да й повтаря все едни и същи неща.
— Тук е — възкликна Хариет, като се втурна обратно към стола си и разтвори списанието на съдържанието му. — „Описание на големия звяр от Ъпър Бидълтън“, от Хариет, лейди Сейнт Джъстин — тя вдигна поглед, а очите й преливаха от възторг. — Най-сетне го отпечатаха, Гидиън. Отсега нататък всички ще знаят, че звярът от пещерата принадлежи само на мен.
Той се усмихна.
— Поздравления, скъпа. Но все си мислех, че вече няма човек, който да не го знае.
— Склонен съм да се съглася с теб — Хардкасъл и съпругата му си размениха многозначителни погледи.
Лейди Хардкасъл се усмихна на Хариет.
— Толкова съм горда, че мога да заявя: аз познавам откривателката на такава забележителна група вкаменелости, скъпа.