Оковният пръстен
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Оковният пръстен». Краткое содержание книги:
Но всичко това се променя, когато бащиният й покровител загива от предателска ръка. Скоро баща и дъщеря бягат, за да спасят живота си, а не след дълго Фиамета остава сама. И може да я спаси само едничкото й магическо творение…
Той сякаш се изпълни с въздух, все повече и повече, извисявайки се нагоре във вретено от черен дим, който се вмъкна пъргаво в отворената уста на бронзовата Медуза, вдигната високо в замръзналата лява ръка на Ури. Малките змии по черепа станаха вишневочервени и започнаха да трескаво да се вият. Клепачите се отвориха в тънки, нажежени до бяло резки. Лицето бавно се изкриви, призрачните очи се отвориха широко и откриха Фиамета.
„Ще ме изгори на пепел, както си лежа тук.“
— Тур, махни се! Бягай! — Опита се да се освободи от прегръдката му, но тя само се сви още по-силно около раменете й.
И после между нея и ужасната глава се появи дъждовният човек. Целият беше направен от гъсти, застинали, диамантени капчици дъжд, които искряха като миниатюрни дъги на светлината на факлите. Грееше толкова ярко и силно, колкото тъмен беше призрачният Вители. И беше шеметно красив. Носеше лъскава туника с богати дипли, голяма кръгла шапка като дъждовен брокат, брадата му беше мъгла, а очите — бистра вода.
— Папа! — прошепна щастливо Фиамета.
Той й прати една въздушна целувка — или беше просто дъждовна капка, паднала хладна върху кожата й? Тя потърка учудено бузата си и усети, че трепери.
Лъч от нажежен до бяло огън изплющя в двойна линия откъм очите на Медуза. Дъждовните капки по пътя му се превърнаха в пара, малки облачета от врящ въздух, но дъждовният човек остана ненаранен, беше само мъничко по-бял от допълнителната мъгла.
— Излез оттам — каза властно майстор Бенефорте. — Това е мое. — Клекна, събрал шепи, и бавно като катран, черната форма потече, извлечена от устата на Медуза. Дъждовният човек я побра. Фиамета я виждаше вътре в него, ритаща като черна кукла и пищяща безмълвно.
Майстор Бенефорте се обърна към абат Монреале:
— Бързо, Монреале! Изпрати ни сега, заедно, докато го удържам! Защото няма да е за дълго!
Монреале — изглеждаше зашеметен — се изправи, като се подпря на жезъла си.
— Къде… къде е тялото ти, Просперо?
— Швейцарчето знае.
— Тур — викна абат Монреале. — Тръгвай веднага… вземи тези мъже с теб. — Двама задъхани монаси бяха дотърчали малко след абата. — Донесете тленните останки на майстор Бенефорте. Побързай!
Тур кимна, стисна чука си и хукна през двора, като махна на монасите да го последват.
Монреале много внимателно се приближи до главата на Вители, вдигна я и я положи до врата на трупа му. Коленичи и извърши ритуалите, поръси вода от едно от шишетата и сведе глава в молитва. Куклата в тялото на дъждовния човек потръпна конвулсивно, после застина.
Когато Монреале се надигна, майстор Бенефорте отбеляза:
— Проповедта ти за волята отпреди малко ми хареса. Но пък твоите проповеди винаги са ми допадали, Монреале. Понякога ме правеха добър за цял половин ден след като ги бях изслушал.
— Ще ми се да ги беше слушал по-често — усмихна се абатът.
— Ти ни предупреждаваше неведнъж, че смъртта идва внезапно за неподготвените. А аз определено не бях подготвен да ме навести по този половинчат начин. — Той пристъпи по-близо до Монреале, потрепвайки като езерна вода на слънце, за да се отдалечи от онемелите в страхопочитание зяпачи, които лека-полека се примъкваха към тях. Сниши глас до шепот не по-силен от дъжд, трополящ по затворени кепенци. — Благослови ме, отче, защото съгреших…
Монреале кимна и заговори тихо. И говори, докато Тур не се появи с импровизирана носилка, върху която лежеше неподвижно тяло, увито в тънко платно. Монреале благослови дъждовното създание, после се обърна да повтори ритуалите върху не съвсем напуснатото тяло.
Фиамета допълзя до дъждовния човек и попита треперливо:
— Добре ли сме го отлели, папа? Твоя велик Персей?
— Ужасен риск, като за двама начинаещи… — започна той недоволно, после килна глава и се усмихна. — Достатъчно добре.
Само „достатъчно добре“? Е… това си беше папа.
— Омъжи се за швейцарчето, ако искаш, той е честен млад човек, който няма да предаде доверието ти — добави той. — По-добро няма да намериш за никакви пари. Като говорим за пари, Руберта ще получи сто дуката, това е посочено в завещанието ми, а то е при нотариуса Лоренцето. Довиждане и бъди добро… — Силуетът му се разлюля, когато тъмната кукла вътре се раздвижи трескаво. — И, Фиамета, ако не можеш да бъдеш добро момиче, поне бъди по-внимателна!
После се обърна към Монреале:
— Отче, въздействието на проповедта ти отслабва. Прати ни. Докато все още мога да искам да го удържа.
— Върви с Бога, приятелю — прошепна Монреале и направи последния знак на благословията.