Ако утрото настъпи
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Дамянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ако утрото настъпи». Краткое содержание книги:
— О! Ужасно съжалявам! — възкликна Трейси. — Нека да ви помогна.
Когато се зае да помага на уплашената художничка, Трейси стъпи върху разпръснатите бои и ги размаза върху пода. Даниел Купър видя всичко и бързо приближи. Всичките му сетива бяха изопнати като струни. Беше напълно убеден, че Трейси Уитни бе направила първата си стъпка.
Пазачът се втурна и се развика:
— Que pasa? Que pasa?
Неприятният случай привлече вниманието на туристите и те се скупчиха около падналата жена, която размазваше със своите движения тубите боя в гротескни фигури върху дървения под. Настана отвратителна бъркотия, а принцът можеше да се появи всеки миг. Пазачът изпадна в паника. Той извика силно:
— Серхио! Ven аса! Pronto.
Трейси забеляза как пазачът от съседната зала се втурна бързо на помощ. Цезар Порета остана сам в залата с „Пуерто“.
Трейси се намираше в центъра на неразборията. Двамата пазачи правеха безуспешни опити да изтласкат туристите от изпоцапания с боя под.
— Извикайте директора — кресна Серхио. — En seguida!
Другият пазач се втурна към стълбите.
— Que birria! Каква бъркотия!
Две минути по-късно на мястото на произшествието се появи самият Кристиан Мачада. Директорът хвърли ужасен поглед и извика:
— Доведете някоя чистачка! Бързо! Забършете и почистете с терпентин. Pronto!
Млад сътрудник хукна да изпълни нареждането. Мачада се обърна към Серхио:
— Връщай се на мястото си — изръмжа той.
— Да, сър.
Трейси видя как пазачът си проби път през тълпата и се върна в залата, в която работеше Цезар Порета.
Купър не сваляше дори за миг погледа си от Трейси. Очакваше следващия й ход. Но такъв не последва. Тя не се доближи до нито една картина, нито пък установи връзкас някакъв съучастник. Само събори един триножник и разпиля върху пода боя, но той бе напълно убеден, че тя го направи нарочно. С каква цел обаче? Купър някак си почувства, че каквото е било намислено, то вече е сторено. Той огледа стените на залата. Не липсваше нищо.
Купър отиде бързо в съседната зала. Там нямаше никой освен пазача и възрастния гърбав художник, който седеше пред своя триножник и прерисуваше „Облечената Маха“. Всички картини стояха но местата си. Все пак нещо не беше наред. Купър го знаеше.
Той се върна бързо при изтормозения директор, с когото се бе срещал и по-рано.
— Имам основание да вярвам — избърбори Купър, — че през последните няколко минути оттук бе открадната картина.
Кристиан Мачада впери поглед в налудничавия американец.
— За какво говорите? Ако бе станало подобно нещо, пазачите щяха да включат алармената инсталация.
— Струва ми се, че подправена картина е била заменена с истинска.
Директорът снизходително му се усмихна.
— Във вашата теория, сеньор, има една малка неточност. На общата публика това не е известно, но зад всяка картина има скрити сензори. Ако някой се опита да свали картина от стената, което трябва да направи, за да я замени с друга, алармената инсталация моментално ще се задейства.
Даниел Купър не остана доволен.
— Не е ли възможно тази ваша инсталация да бъде прекъсната?
— Не. Ако някой се опита да прекъсне инсталацията от електрическата мрежа, това също предизвиква нейното включване. Сеньор, от този музей е невъзможно да се открадне картина. Безопасността ни е напълно осигурена.
Купър стоеше разтреперан от безсилие. Всичко, казано от директора, звучеше убедително. Наистина изглеждаше невъзможно. Но защо тогава Трейси Уитни разпиля нарочно боите?
Купър нямаше намерение да се предаде.
— Можете да ми се присмеете, но бихте ли наредили на вашия персонал да мине през музея и да провери дали не липсва нещо? Аз ще си бъда в хотела.
Даниел Купър не можеше да направи нищо повече. В 7.00 часа същата вечер Кристиан Мачада телефонира на Купър.
— Лично аз направих проверката, сеньор. Всяка картина е на мястото си. От музея не липсва нищо.
Значи така. Очевидно се оказа инцидент. Даниел Купър обаче чувстваше с инстинкта на ловеца, че жертвата отново му се беше изплъзнала.
Джеф покани Трейси на вечеря в главната банкетна зала на хотел „Риц“.
— Тази вечер изглеждаш особено лъчезарна — направи й комплимент Джеф.
— Благодаря ти. Чувствам се великолепно.
— Това е от компанията. Ела с мен до Барселона през следващата седмица, Трейси. Градът е очарователен. Ще ти хареса…
— Съжалявам, Джеф. Няма да мога. Напускам Испания.
— Наистина ли? — Гласът му се изпълни със съжаление. — Кога?
— След няколко дни.