Избрани творби в два тома. Том втори
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Рафаилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в два тома. Том втори». Краткое содержание книги:
На третия ден срещна онзи от националната поща и той му каза накъде да поеме.
— Тръгнаха към морето — рече той. — И бързай, че тази проклета старица има намерение да се прехвърли на остров Аруба.
След половин ден път в тази посока Одисей различи просторното и мръсно платнище, което бабата беше купила от един разорен цирк. Бродещият фотограф се беше върнал при нея, убеден, че светът наистина не е чак толкова голям, колкото си мислеше той, и беше опънал близо до палатката своите идилични платна. Група свирачи с медени тръби — привличаха клиентите на Ерендира с тъжен валс.
Одисей дочака своя ред, за да влезе, и първото, което привлече вниманието му, бяха редът и чистотата вътре в палатката. Креватът на бабата отново беше придобил великолепието от епохата на вицекралството, статуята на ангела беше на мястото си — до погребалния сандък на двамата Амадисовци, а освен това имаше и една вана от цинк с лъвски крачета. Ерендира лежеше на своето ново легло с балдахин, гола и спокойна, и в процедената през платнището на палатката светлина от нея сякаш струеше лъчиста детинска невинност. Тя спеше с отворени очи. Одисей застана до нея, с портокалите в ръка, и забеляза, че тя го гледа, но не го вижда. Тогава прокара длан пред очите й и я повика с името, което си беше измислил, като си мечтаеше за нея.
— Ариднере!
Ерендира се събуди. Като се усети гола пред Одисей, изписка глухо и се покри с чаршафа презглава.
— Не ме гледай — каза тя. — Ужасна съм.
— Цялата си оранжева като портокал — каза Одисей и поднесе плодовете към очите й, за да може тя да сравни. — Погледни!
Ерендира откри очите си и видя, че портокалите са също като нея по цвят.
— Сега не искам да оставаш — каза тя.
— Аз влязох само за да ти покажа нещо — каза Одисей. — Гледай внимателно.
Обели с нокти един портокал, разцепи го с две ръце и показа на Ерендира вътрешността му: в самото сърце на плода се беше впил истински диамант.
— Ето какви портокали караме ние на границата — каза той.
— Но това са живи портокали! — възкликна Ерендира.
— Разбира се — засмя се Одисей. — Баща ми ги сади. Ерендира не можеше да повярва. Отви лицето си, взе диаманта с два пръста и учудено го заразглежда.
— С три такива света ще обиколим — каза Одисей.
Ерендира му върна диаманта с израз на тъга. Одисей добави настойчиво:
— Освен това, имам камионетка! И ето какво още… Погледни! — той извади изпод ризата си един старовремски пистолет.
— Аз не мога да отида никъде, преди да са минали десет години — каза Ерендира.
— Ще отидеш! — каза Одисей. — Тази нощ, след като заспи белият кит, аз ще бъда хей там навън и ще крещя като кукумявка.
И той повтори толкова точно вика на кукумявката, че очите на Ерендира за първи път се усмихнаха.
— Тя ми е баба — възрази тя.
— Кукумявката ли?
— Китът.
Двамата се разсмяха на грешката, но Ерендира се върна към мисълта си.
— Никой не може да отиде никъде без разрешение на баба си.
— Ти не бива нищо да й казваш.
— Тя ще разбере, тъй или иначе. На нея всичко й се присънва.
— Когато започне да сънува, че си избягала, ние вече ще бъдем отвъд границата. Ще я прехвърлим като контрабандистите… — каза Одисей.
Въртейки пистолета сръчно като разбойник от филмите, той повтори с глас звука на изстрелите, за да види Ерендира колко е храбър и да я насърчи.
Тя не каза нито „да“, нито „не“, но очите й въздъхнаха. С една целувка, се сбогува с Одисей. Той развълнувано прошепна:
— Утре ще видим корабите!
Същата вечер малко след седем Ерендира вчесваше баба си, когато отново задуха вятърът на нейното нещастие. Вътре в палатката, на завет, бяха и носачите-индианци и диригентът на оркестъра — чакаха да им платят за седмицата. Бабата преброи банкнотите в един сандък до себе си и след като погледна в една тетрадка със сметките, даде пари на главния от индианците.
— Дръж — рече му тя, — двайсет песо за седмицата, без осем за храната, без три за водата, без петдесет сентаво за ризите остават осем и петдесет. Хубаво ги преброй.
Главният от индианците преброи парите и всичките се отдръпнаха назад с поклон.
— Благодарим ти, бяла жено.
После дойде ред на диригента. Бабата погледна в тетрадката със сметките и се обърна към фотографа, който се мъчеше да закърпи ръкава на апарата си с лепенки от гутаперча.
— Какво се разбрахме — попита го тя, — ще платиш ли една четвърт за музиката или няма да платиш?