Кралят на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-437-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на тръните». Краткое содержание книги:
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона.
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена. Сега е на осемнайсет… и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван — от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв.
И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му. Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка — да ги използва по ужасен начин…
Наложи се да повдигна и издърпам вратата едновременно, защото беше увиснала на пантите си. Накрая успях да я отворя, тя изстърга по пода и избута празните бурета настрани. Промуших се през пролуката и влязох. Спирално стълбище водеше надолу. Стъпалата бяха от дялан камък, дело на местни зидари навярно, но самата шахта беше от лят строителски камък. Шахтата се спускаше петнайсетина-двайсет метра надолу в скалата. На дъното ѝ имаше арковиден проход към ъгловато помещение, а в помещението имаше голяма машина, мръсна и прашна, състояща се от цилиндри, болтове и някакви кръгли плочи. Светещи мехури осигуряваха слаба светлина, само три от двайсетината все още работеха и нито един не светеше толкова силно колкото мехурите във Висок замък.
Отидох при машината и прокарах ръка по една от многото ѝ тръби. Чернилката остана по пръстите ми, а отдолу се появиха лъскави следи сребрист метал. Цялата машина се тресеше едва доловимо, слаби вибрации, като стъпки, които усещаш през каменен под.
— Махай се. — Старец, скициран набързо от невидима ръка. Добре де, не старец, а призрак на старец, защото се състоеше единствено от светлина. Виждах машината през тялото му, плътта му нямаше цвят, сякаш беше направена от мъгла. Облечен беше с бели дрехи, прилепнали и със странна кройка, а през няколко секунди целият му силует потрепваше, сякаш молец минава през каквато там светлина създаваше призрачното изображение.
— Накарай ме — казах аз.
— Ха! Умно. — Ухили се. Толкова приличаше на учителя по меч Шимон, че можеше да му е брат. — Обикновено е достатъчно да кажа „бу“ и хората хукват с писъци.
— Виждал съм достатъчно призраци, старче — казах аз.
— Не се и съмнявам, момче — отвърна той. Имах чувството, че се опитва да ми угоди, което беше странно, предвид че самият той беше призрак.
— От колко време обитаваш това място и що за машина е това? — попитах аз. С духовете и призраците е по-добре да караш направо, защото са склонни да изчезват без предупреждение.
— Не съм призрак. Аз съм ехо от данни. Човекът, чието копие съм, живя още четиринайсет години след като аз бях уловен…
— От колко…
— … и умря преди повече от хиляда години — довърши той.
— Ти си призрак на Строител? — попитах. Струваше ми се прекалено. Дори призраците не се задържат толкова време.
— Аз съм алгоритъм. Даден ми е образът на Фекслър Брюс, реакциите ми са екстраполирани от шестте терабайта данни, събрани за него през живота му. Аз съм негово ехо.
Някои от думите разбрах.
— Какви данни? Числа? Като онези, с които Каласади води счетоводните тефтери на замъка?
— Числа, букви, книги, образи, интимни мигове и тайни, фрази, които е промърморил насън, стонове по време на коитус, химически анализи на изпражненията и урината му, публични речи, медитации насаме, полиграфски данни, ДНК проби. Данни.
— Какво можеш да направиш за мен, призрако? — Дрънканиците му не ми говореха почти нищо. Изглежда, някой го беше наблюдавал и после беше записал историята на живота му в машина… и сега тази история ми говореше, макар самият човек отдавна да беше прах по вятъра.
Фекслър Брюс вдигна рамене.
— Аз съм старец, надживял времето си. Дори това не съм. Непълно копие на старец, надживяло времето си.
— Можеш да ми кажеш тайни. Да ми дадеш силата на древните — казах аз. Всъщност не смятах, че може да го направи. Ако можеше, дядо ми отдавна да е станал император, но от опит глава не боли.
— Ти не би разбрал моите тайни. Има пропаст между онова, което казвам аз, и това, което можеш да проумееш ти. Пропаст, която бихте могли да запълните само за петдесетина години, ако спрете да се избивате и видите света около себе си.