Героите умират

Опитвам да се затичам след тях, но кракът ми се подгъва и аз се стоварвам на земята. Талан се озовава до мен — хвърля се през главата ми, докато аз се държа за коляното и между пръстите ми се процежда кръв. Тя се затичва като газела към ъгъла. Докато стигне дотам, един от безразсъдните пазачи е успял да презареди, но когато той скача иззад ъгъла, Талан е подготвена за него, а и тя като че ли никога не пропуска.

Пазачът не успява да се прицели в нея. Тя се извива във въздуха и стреля с толкова уверена ръка, сякаш стои неподвижно на земята. Намира се на около три метра от пазача, когато стрелата ѝ го пронизва в сърцето. От такова разстояние дори бронята не може да го спаси — стрелата я пробива и потъва в гърдите му.

Талан пуска лъка и със същата скорост се шмугва зад ъгъла. Разтревожените викове на пазачите се превръщат в крясъци на ужас и аз чувам мокро жвакане и хрущене на кости.

Едва сега разбирам какво не е наред с коляното ми — съвсем близо на пода лежи стоманена стрела за арбалет с изкривено и сплескано острие. Очевидно ме е улучила след като е рикоширала, само че дори тогава е ударила коляното ми като чук. Целият ми крак е изтръпнал и не усещам пръстите си — сигурно е натрошила костта ми. След няколко минути ще започне адски да боли. Ако е минала под капачката… не ми се иска да си мисля дори.

Днес май не е от най-добрите ми дни.

Няма време да проверявам колко зле съм ранен. Ще се притеснявам за това, след като се убедя, че ще оцелея.

Звуците от битката секват внезапно и миг по-късно Талан се появява в коридора с доволно изражение на лицето.

— Ранена ли си? — питам я аз.

— Каин — отвръща сериозно тя, — просто загрявах.

Беше казала, че може да върши доста впечатляващи неща.

— Ти наистина си голяма работа — казвам аз със слаб глас.

Тя свива рамене и ме дарява с усмивка, за която предполагам, че е ослепителна, когато лицето ѝ не е омазано с мръсотия.

Все още не усещам нищо с десния си крак, макар парливите иглички да са започнали да пъплят по прасеца ми.

— Помогни ми да стана — казвам ѝ аз. — Не съм сигурен, че ще мога да вървя.

Тя ме хваща за ръката и ме изправя с лекота на крака. Погледът ѝ ме пронизва като копие. Кога за последно жена ми ме е поглеждала така?

Точно сега не мога да мисля за такива неща.

Коляното ми пулсира и е започнало да се подува, изпълвайки кожения крачол на панталона ми — не усещам нещо да е счупено, но покрай изтръпването и подуването всъщност не усещам нищо там.

По-добре да тръгвам и да се надявам, че всичко ще е наред.

Талан подлага мускулестото си рамо под мишницата ми и ми помага да се придвижвам. Рушал и Ламорак все още стоят, полюлявайки се, в средата на коридора. Ламорак едва се държи, главата му е клюмнала като на шофьор на товарен камион след тежък двудневен преход.

Пред нас, откъм Ямата, се чуват викове, които са отговор на разтревожените крясъци на последните жертви на Талан. Тя отмества очи от бледото изпотено лице на Рушал и поглежда към коляното ми.