Сънища за богове и чудовища

Вратата на някаква кола се затръшна и два мъжки гласа взеха да се надвикват гневно. Можеше да е какво ли не, просто някаква лична крамола, заради която петимата едва ли щяха да скочат като ужилени - пръв Акива - и едновременно да се втурнат към прозореца. Третият глас ги накара. Принадлежеше на жена, мелодичен и отчаян. Пърхаше пленен от неприязънта на другите два гласа като птиче в клетка.

И говореше на езика на серафимите.

От прозореца нямаха добра гледка към суматохата долу, затова Кару и Акива отново използваха заклинанието, станаха невидими и излязоха навън. Мик и Зузана ги последваха, видими, а Вирко остана в стаята.

В предния двор се разрастваше скандал - тълпа пратили дечурлига от казбата се возеха едно друго в ръчна количка и зяпаха гостите на хотела - и нямаше съмнение какъв е източникът на конфликта. Някаква млада жена седеше полусвлечена от задната седалка на една кола и явно изобщо не осъзнаваше нито коя е, нито къде се намира.

Лицето й беше безизразно и окървавено. Имаше сочни устни и тъмнокафява гладка кожа, а очите гледаха празно: красиви и твърде искрящи, прекалено широко отворени и бялото им беше прекалено бяло. Ръцете й лежаха отпуснати в скута, седеше на ръба на седалката с отметната назад глава и от окървавената уста се изливаха невъобразими потоци трескава реч.

Нужно беше известно време, за да се проумее всичко това. Кръвта, жената и двата езика, еднакво шумни и заглушаващи се един друг. Мъжете се караха на арабски. Единият от тях очевидно беше докарал жената и нямаше търпение да се отърве от нея. Другият беше служител на хотела, който - съвсем разбираемо - изобщо не беше склонен да я приеме.

- Не може просто да я стоварите тук. Какво е станало с нея? Какво казва?

- Откъде да знам? Едни американци скоро ще дойдат да си я приберат. Нека те да му мислят.

- Чудесно, а дотогава? Тя има нужда от помощ. Вижте я само! Какво не е наред с нея?

- Представа нямам. - Шофьорът отговаряше грубо. Изплашен беше. - Тя не е моя грижа.

- А да не е моя?!

Двамата продължиха все в този дух, докато жената не спираше да нарежда... нещо съвсем различно.

- Завладяващо и поглъщащо и бързо и огромно и преследващо - говореше, не, по-скоро виеше тя на езика на серафимите и гласът й беше печален и благ и пропит с болка, подобен на някакво извънземно фадоПокъртителна, смазваща жалейка по нещо изгубено, което никога няма да се върне. - Зверовете, зверовете, Потопът! Небесата разцъфват, после причерняват и нищо не може да ги спре. Разцепват се и това не е по наша вина. Ние сме отварящите вратите, светлината в мрака. Това никога не трябваше да се случва! Аз съм избраната сред дванайсетте, но останах сама. В мен има карти, но съм изгубена; в мен има небеса, но те са мъртви. Мъртви и мъртви и мъртви завинаги, о, звездни богове!

Косъмчетата по врата на Кару настръхнаха. Акива стоеше до нея.

- Какво става с нея? - попита го тя. - Имаш ли представа за какво говори?