Ден за изповед

А на кого можеше да го каже Хари? На Роскани? На Адриана? На Итън? И какво да им каже? Разполагаше само с догадки. А и да имаше доказателства, Ватикана беше суверенна държава и не се подчиняваше на италианските закони. Следователно никой извън Ватикана не разполагаше с пълномощия да предприеме каквото и да било. И все пак — тъкмо това терзаеше Дани — ако не стореха нещо, Маршано щеше да загине. Затова Дани бе готов на всичко, дори с цената на живота си.

— Мамка му — тихичко изруга Хари, докато заключваше вратата на апартамента зад себе си.

И той бе загазил колкото Дани, по дяволите. Не само защото му беше брат, но и защото бе обещал, че няма да го загуби както Мадлин под леда. Дявол да го вземе, защо трябваше да дава такива обещания пред брат си?

Внезапно Елена пристъпи към него и прекъсна мислите му.

— Рядко съм идвала в Рим и не бях сигурна къде е това място…

— Какво?

— Ще ти покажа.

Тя го поведе към широкия прозорец в края на хола. Бледата зора разкриваше онова, което не бяха забелязали в мрака на идване — изглед към висока стена от жълти тухли. Отвъд нея отдясно тънеха в гъста сянка някакви неясни сгради, а отляво се виждаха дървесни корони, като че зад стената имаше просторен парк.

— Не разбирам… — промърмори Хари, леко учуден от вълнението на Елена.

— Това е Ватикана, мистър Адисън… или поне част от него.

— Сигурна ли си?

— Да, обикаляла съм из парка точно отсреща.

Хари отново погледна, търсейки нещо познато, което да го ориентира къде се намират спрямо официалния вход на Ватикана и площада Свети Петър. Не успя. Канеше се да попита Елена, когато изведнъж го побиха тръпки; онова, което бе смятал за хоризонт, се оказваше огромна сграда, все още обгърната в сянка, но най-отгоре вече огряна от слънцето. Гледаше право към катедралата „Свети Петър“.

— Господи — тихо въздъхна той.

Не само бяха стигнали в Рим живи и здрави, но и разполагаха с апартамент на крачка от затвора на Маршано.

За миг Хари притисна чело към стъклото и затвори очи.

— Уморен си, Хари…

Гласът на Елена бе тих и гальовен, като на майка с болно дете. Тя още беше с вдигната коса и костюма, който й намериха свещениците. Но Хари с изненада разбра, че за пръв път вижда в нея жената, а не монахинята.

— Аз поспах в колата, но ти не си мигнал — каза Елена.

— Тук има още една спалня… Трябва да дремнеш… поне докато дойде отец Бардони.

— Да… — започна Хари.

И изведнъж осъзна, че има още един сериозен проблем. Елена. Рискованото начинание на Дани и отец Бардони внезапно се очертаваше съвсем отчетливо и той не искаше Елена да вземе участие в него.

— Родителите ти са живи, нали?… — запита той предпазливо.

Елена приведе глава настрани и го изгледа също тъй предпазливо.

— Какво общо има това със съня?

— Къде живеят?

— В Тоскана…

— Колко път има дотам?

— Защо?

— Важно е…

— Горе-долу два часа с кола. Минахме оттам по магистралата.

— А баща ти сигурно има кола.

— Защо?

— Има ли кола? — повиши глас Хари.

— Естествено.

— Искам да му позвъниш и да го повикаш в Рим.

Изведнъж Елена пламна цялата. Облегна се на стената и предизвикателно скръсти ръце.

— Няма да го повикам.

— Ако тръгне още сега, Елена — натърти Хари, сякаш за да заглуши възраженията, — може да пристигне до девет. Най-късно в девет и половина. Кажи му да спре пред сградата и да остане в колата. Когато го видиш, слизаш долу, сядаш при него и потегляте незабавно. Никой няма да разбере, че си била тук.

От възмущение Елена пламна още по-силно. Как смееше да й говори така? Тя си имаше чувства и гордост. И за нищо на света нямаше да моли тъкмо баща си да я прибере като сконфузена гимназистка, прелъстена и изоставена в големия град.

— Съжалявам, мистър Адисън — настръхна тя, — но мой дълг е да се грижа за отец Даниъл. И ще остана до него, докато не ме освободят официално от това задължение.