Жестоки игри [bg]

Подминахме басейна, като внимавахме да не се подхлъзнем върху мокрия цимент. Тауъл вървеше като воин, поел към последната си битка — с вирната брадичка, с ръце, прибрани до тялото, почти марширувайки. Аз пък бях затъкнал пистолета така, че да ми е под ръка.

Добрахме се до бункерите, незабелязани от никого.

— Ето този — казах аз. — Този със синята врата.

Тръгнахме по циментовата пътека. После едно рязко завъртане на ключа и вече бяхме вътре.

Постройката беше разделена на две помещения. Едното от тях беше празно, ако не се брояха сгъваемият стол и алуминиевата туристическа масичка в единия ъгъл. Стените бяха голи, небоядисани и миришеха на плесен. Подът и таванът представляваха просто студени бетонни плочи. В центъра на тавана се виждаше неголям квадратен отвор, през който прозираше черното нощно небе. Цялото осветление се състоеше от една-единствена гола крушка.

Мелъди лежеше по гръб върху войнишко легло, покрита с грубо одеяло, вързана с кожени ремъци през гърдичките и за двата глезена. Ръчичките й бяха заровени под одеялото. Тя дишаше бавно, с отворени устенца, явно спеше. Главицата й беше обърната на една страна, а зачервената от сълзи кожа на лицето изглеждаше почти прозрачна на оскъдното осветление. Кичурчета коса бяха пръснати по челото й. Изглеждаше толкова мъничка, беззащитна, изгубена.

До единия крак на леглото беше оставен пластмасов поднос с недокосната храна — изпържено яйце, пържени картофи, спаружена маруля и отворена бутилка с мляко.

— Развържи я. — Насочих пистолета.

Тауъл се наведе над нея и се зае да развърже ремъците в полумрака.

— С какво сте я подредили така?

— Валиум, голяма доза. Плюс торазин.

Магическият еликсир на доктор Тауъл.

Тауъл се справи с ремъците и отметна одеялото. Мелъди беше облечена с мръсни джинси и червено-бяла фланелка със Снупи отпред. Той вдигна леко края на фланелката и опипа телцето й, провери пулса й, докосна челото й — играеше си на доктор.

— Много е слаба, но иначе е извън опасност — заяви докторът.

— Увий я в одеялото. Ще можеш ли да я носиш?

— Разбира се — каза той, леко учуден, че се съмнявам в силите му.

— Добре тогава, да вървим.

Той я вдигна на ръце и тутакси пое ролята на Великия спасител. Детето въздъхна, потръпна леко и се притисна към него.

— Излезем ли навън, гледай лицето й да е покрито.

Понечих да се извъртя към изхода и тогава един мелодичен, провлачен глас каза зад гърба ми:

— Не мърдайте, доктор Делауер, или ще загубите проклетата си глава.