Даниел Щайн, преводач [bg]

— Падре, ела при нас!

Надникнах в кабината: бяха двама, съвсем младички хипита, момче и момиче, накичени с гердани и гривни от охлювчета и цветни камъчета. Много симпатични деца. Вечеряха. В ъгъла бе оставена голяма бутилка вода, в ръцете си държаха разчупена багета и домати. Вмъкнах се — мястото стигаше тъкмо за трима.

Младежите бяха от Бирмингам. Момичето много приличаше на теб. Също и момчето. Попитаха ме откъде съм се появил, казах им — от Израел. Зарадваха се страшно много и веднага се самопоканиха на гости. И аз ги поканих. Пътешестват на автостоп, но когато ги предупредих, че до Израел не могат да се доберат на стоп, защото трябва и да се плава по море, те взеха да ми се подиграват: ами през Балканите, България, Турция, Сирия? Така че, очаквай ги, мила моя, скоро ще пристигнат. Момичето се казва Патриша, а момчето… забравих.

Изядохме хляба и доматите, поговорихме си за това-онова и аз ги оставих в кабината, отправих се към автобуса. Манастирското общежитие, в което нощувах, беше влажно и студено, дрехите ми не можаха да изсъхнат през нощта и аз тръгнах на среща с Краля добре измит, но абсолютно влажен.

На същите стълби, на които се сблъскахме предния ден, ме посреща Станислав и ме покани в папските покои — до катедралата. Отваря се врата, той ме води по коридора в стаята. Чакайте! Гледам — шкафове с книги, библиотека. Дълга маса. Доста е мрачно. Отваря се една странична врата, влиза папата. Облечен е просто: бяло расо, на краката меки обувки, кожени, на дупчици. Виждам, краковски. И чорапите бели, дебели. Той ме прегърна и ме тупна доста здраво по корема:

— Гледай, похапваш си! Добре ли те хранят?

— Не е лошо. Заповядайте, Ваше Светейшество, ще Ви нагостим с близкоизточна храна.

— Брат Даниел — казва ми той, — познаваме се повече от четиресет години, тогава бяхме на „ти“ и ме наричаше с друго име.

— Разбира се, Лолек, всички си имаха и друго име.

— Да, Дитер — той се усмихна и това беше нещо като пропуск към миналото, покана за откровен разговор. Хилда, толкова се зарадвах заради него, веднага ми стана още по-симпатичен. Когато човек се издига високо, губи много. А Лолек не.

Така и беше. Хилда, какво си зяпнала? Ние с Папата се познаваме от 45-а година. Той е от Краков! Аз бях там послушник, после учих. Служехме в една епархия. Другарувахме. Тогава много пътувахме на проповеди, а той не обичаше да пътува и понякога аз го замествах.

Секретарят стои редом с нас, но все едно че го няма. Отидохме в параклиса — малък параклис, пейки с възглавнички за коленичене.

— Кадифени възглавнички? — не се сдържа Хилда.

— Да, кадифени, с гербове. През една от многото врати отстрани влезе прислужник, внесе иконата на Казанската Божия Майка. Застанахме на колене. Молехме се мълчаливо. После Папата стана и ме поведе в столовата…