Ритуалите на водата

Алба не пожела да спи при мен тази нощ, изпрати ми някакво извинение по уотсап на новия ми мобилен телефон и изключи своя. Останалите ми съобщения дори не стигнаха до нея.

През последните дни ми се бе сторила хладна и отчуждена в службата. Никаква химия, никакви намигвания, никакви съучастнически погледи.

Може би бременността започваше да ѝ тежи, може би я тревожеше постоянната заплаха да получи отново еклампсия, както вече се бе случило веднъж. Това обяснение ме поуспокои, затова купих фунийка печени кестени и я поканих да обядваме в "Ла Малкерида", близо до дома ми. Бях настойчив и не ѝ дадох възможност да ми откаже. Постъпка на отчаян човек.

Седнах да я чакам в един ъгъл на бара, като топлех ледените си ръце с кестените и се питах дали няма да ми върже тенекия.

Но се появи. Алба се появи колкото красива, толкова и тъжна, с вечното си дълго бяло пухено яке, с което приличаше на дамата от езерото от средновековна приказка.

Поздрави ме разсеяно и всичките ми опити да подхвана разговор замряха един по един, докато накрая потънахме в напрегнато мълчание.

— Знаеш ли защо това място се нарича "Ла Малкерида"[68]? — попита ме. — Заради един твой прочут предшественик, Педро Лопес де Аяла, комунерото[69].

— Има и нещо твое — напомних ѝ, — бил е граф Де Салватиера.

— Бил е голям негодник, скарал се дори с майка си, Мария Сармиенто, заради някакви земи, а втората му жена се разделила с него, въпреки че имали потомство, и се наложило да търси убежище при най-големия си съперник, областния управител на Алава. А тук, в уличката, която води до портата Сан Мигел, казват, че живеела Ла Малкерида — каза тя с лека горчивина в гласа си.

— Усещам голяма враждебност и… нямам идея какво става — казах ѝ и протегнах към нея стоплената си от кестените ръка, но тя отдръпна своята.

— Унай, да отидем у вас. Не искам да има свидетели на това, което ще ти кажа.

— Да вървим тогава. Не знаех дали искаш да се качиш — съгласих се.

Платихме сметката набързо и се качихме в топлата бърлога на третия етаж.

Затворих вратата зад гърба си, но този ден топлината отсъстваше. Алба беше студена и нямаше начин да повиша температурата.

Застанах пред нея в хола, тя гледаше с лека тъга през прозореца към площада на Бялата дева, сякаш се разделяше с тази гледка.

— Какво се е случило, Алба?

"Защото е очевидно, че се е случило нещо, и то много сериозно."

— Тасио Ортис де Сарате, тризнакът на мъртвия ми съпруг…

— Знам кой е Тасио — прекъснах я. Нямаше нужда да ми напомня драмата, прозираща във всяка нейна дума.

— Тасио ми се обади. Изпрати ми това. Прецени сам — каза и приближи до мен мобилния си телефон.

Алба ми показа дисплея със сканирания образ на стара снимка. Две новородени бебета, близнаци, сгушени едно до друго.

— Какво е това?

— Това са Тасио и Игнасио.

— И защо Тасио ти е изпратил тази снимка?