Предварително изслушване
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Йотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Предварително изслушване». Краткое содержание книги:
Среднощно убийство. Изгряваща звезда на юридическия небосклон на Сан Франциско е застреляна. Макар и никой да не знае, жертвата е дъщеря на Ейб Глицки. Той упражнява сериозен натиск върху единствения заподозрян — пристрастен към хероина бездомник с бижутата й в джоба си и с димящ пистолет в ръка.
Градът е разбунен. Щатската прокурорка Шарън Прат вижда възможност да съживи затъналата си в проблеми администрация и иска смъртно наказание. Тъй като не може да гледа как един човек ще умре заради политическите амбиции на Прат, Дизмъс Харди поема защитата. Но с осигуряването на честни изслушвания за клиента му, започва да се разплита смъртоносната паяжина на политическата корупция, юридическата конспирация и хладнокръвното убийство…
— Да.
— Но аз имам предвид сама. Виждали ли сте се насаме, след като тя се сгоди?
— Казах й, че трябва да спре. Всичко беше лъжа. Тя ме измъчваше.
— Какво да спре? Имаш предвид да се откаже от сватбата ли?
— Не. Да преподава тук. Да идва тук.
— Така ли те измъчваше?
Той кимна.
— Всеки път, когато я виждах. Знам, че ми се е присмивала, понеже й вярвах. Казах й, че трябва да престане.
— Кога й го каза?
— В началото на този семестър. Сега. — Той отново сграбчи ръката й и то толкова силно, че я заболя. — Не бива да правите това, този мемориал. Тя беше курва. Подиграваше се на Аллах и, разбира се… — Очите. Очите бяха луди. Той се изсмя. — Знаете какво се случи. Той сложи край на това.
— Ейб? Добре ли си?
— Под домашен арест съм. Момчетата ми.
— Дизмъс каза, че си в леглото.
— Това би могло да бъде вярно, но предписанията не бяха да лежа. Докторът просто не иска да ме вижда да се разхождам по улиците, но всъщност настоява да се движа из къщи.
— Но днес? Сърцето ти…
— То си тупти, дори когато разговаряме. Съжалявам, че сам не ти звъннах по-рано. Просто тъкмо се събудих.
— Спал си доста дълго. Вече е почти единайсет. Сигурен ли си, че си добре? Нали нищо друго не сее случило?
— Не, нищо.
— Наистина ли?
— Наистина. Как върви нашата работа?
— Придвижва се напред, но не затова се обадих. Звъннах заради теб.
— Аз се чувствам чудесно. Обикновена предпазливост. Честно. Още няколко дни и ще мога да танцувам.
— Но не и преди да разреши докторът, нали?
— Моите пазачи ще кажат това.
— А ти самият?
— Е, и самият аз.
— Ще ми обещаеш ли?
— Обещавам.
Сякаш измина цяла вечност, преди тя да проговори отново.
— Добре тогава — каза. — Добре.
Трея знаеше, че Джонас Уолш си е взел почивка в петък следобед, затова му се обади вкъщи в четвъртък вечер. Предупреди го да пусне човека от фирмата, който ще дойде до жилището им в Тайбърън, за да прегледа нещата на Илейн. Не изискваше от него нещо, свързано с правото, а го молеше за услуга, като приятел. Може би Илейн е оставила нещо, което би се оказало от полза в разследванията им.
Той не хареса идеята, но все още нямаше престава какво ще прави с вещите на Илейн. А Трея знаеше, че след неговото извинение в офисите на „Ренд и Джекмън“ предишната седмица, тя има някакви преимущества. Щеше да им позволи да погледнат.
И беше права.
Но това не означаваше, че Уолш ще бъде мил. Лекарят формално се здрависа с Къртис Родин, но не направи никакво усилие да се сприятели с него.
— Това е абсолютна загуба на много ценно време.
Трея бе инструктирала Родин какво да очаква от Уолш. Във всеки случай, посрещането не бе в състояние да смути Къртис, който изобщо не бе мекушав. Адвокатът излъчваше увереност и страст към живота. Със своите метър и деветдесет буквално се извисяваше над домакина. По тялото му нямаше и следа от тлъстина, въпреки че тежеше деветдесет килограма срещу близо осемдесетте на Уолш. Графитно черният му костюм „Бриони“ му бе струвал деветстотин долара, но му стоеше толкова добре, сякаш му бе втора кожа. Лицето му бе издължено и слабо, а очите тъмни. Ако Модиляни бе рисувал мъже, Родин би бил един от моделите му.
— Ако трябва да отидете някъде, докторе, аз мога да се справя тук и сам. — Бяха в просторна и светла дневна с рядко, почти антисептично модерно обзавеждане и прозорци от пода до тавана. Жилището бе на върха на един хълм, с изглед към пристанището за яхти. Тук, на двайсет и пет мили северно от града, слънцето блестеше ярко и от мястото в дневната, където стояха, се разкриваше спираща дъха панорама — нос Марин и връх Тамалпейс вдясно, остров Ейнджъл, прекрасният, макар и не много известен мост „Ричмънд“ пред тях и проблясващият, окъпан в бяло залив под небе с цвят на черупка от яйце на червеношийка. — Красиво е — възхити се Родин. — Ако живеех тук, не бих могъл да свърша нищо.
— Но аз не работя вкъщи — отвърна докторът, — и се надявам днес гледката да не ви разсейва много. Не разбирам съвсем добре цялото продължаващо разследване около убийството на Илейн. За Бога, нали са прибрали убиеца й в затвора. Бих искал всичко да приключи.
Родин кимна разбиращо и се опита да звучи прокурорски.
— Все още сме на същата страница. Но искаме да се убедим, че няма да изникне някаква изненада по време на делото. Ако бъда честен, дори не зная какво трябва да търся. Ако имате други планове — няма проблем. Но, ако не, сигурно ще искате да ми покажете къде да търся, за да ускорим нещата.
Уолш с нежелание го отведе до задната част на апартамента, като преминаха през кухня на чревоугоден мърльо — гранитният барплот бе затрупан с чинии, имаше още мръсни съдове в мивката и силна миризма на боклук. По коридора вляво имаше офис с две бюра, два компютъра и няколко кантонерки с папки. Малко по-нататък вдясно бе спалнята и Уолш го въведе в нея. Не беше оправил леглото си, нито се извини.