Осем

ПЪТЯТ СЕ ВИЕШЕ НАД МОРЕТО и всеки завой разкриваше удивителна гледка към скалистия прибой долу. Дребни цъфнали полски цветя и лишеи потрепваха между камъните при всеки напор на прибоя. Устойчиви на ветровете и влагата, растенията искряха в розово и златисто, острите им листа се бяха разперили като дантела по побелелите от сол скали. Морето проблясваше в металическозелено — същия цвят като очите на Соларин.

Стотици мисли ми пречеха да се насладя на гледката, измъчваха ме мисли. Искаше ми се да ги подредя, докато таксито криволичеше към града.

Всеки път, когато се опитвах да събера две и две, получавах осем. Навсякъде ми се привиждаха осмици. Най-напред цифрата се наби в съзнанието ми, когато гледачката спомена рождения ми ден. След това Мордекай, Шариф и Соларин го изтъкнаха като магическо число. Не само че цифрата ясно личеше на дланта ми, ами Соларин подчерта, че съществувала формула на осмицата — каквото и да означаваше. Това бяха последните му думи, преди да изчезне в нощта и да ме остави на Шариф, за да ме прибере в хотела, да не говорим, че нямах ключ, за да си вляза в стаята, защото Соларин го беше пъхнал в джоба си.

Шариф, разбира се, полюбопитства кой е бил красивият ми придружител в кабарето и не пропусна да се поинтересува защо е изчезнал толкова неочаквано. Обясних му, че за обикновено момиче като мен е истинско ласкателство да разчитам на вниманието не на един, а на двама кавалери, при това часове след пристигането ми на нов континент, и го оставих да си прави каквито изводи пожелае, докато главорезите му ме прибираха в хотела с патрулна кола.

Ключът ме чакаше на рецепцията, когато пристигнах, а колелото на Соларин вече не бе подпряно под прозореца. След като стана очевидно, че няма да успея да се наспя, реших да направя малко проучване до сутринта.

Вече ми бе известно, че има някаква формула. Бе очевидно, че не става въпрос за обхода на коня. Оказа се, че Лили е права за въпросната формула, която дори Соларин не бе успял да дешифрира. Бе повече от очевидно, че имаше нещо общо с „Шаха Монглан“.

Ним се бе опитал да ме предупреди. Беше ми дал достатъчно книги, посветени на математически формули и игри. Реших да започна с онова, което най-много интересуваше Шариф, книгата за прогресията на Фибоначи, написана от Ним. Четох чак до зори и решителността ми бе възнаградена, макар да не мога да обясня как точно. Изглежда, прогресията на Фибоначи не се използваше почти за нищо друго, освен за предвиждания на борсата. Ето как действаше.