Бар „Последен шанс“
- Автор: Кийс Мариан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бар „Последен шанс“». Краткое содержание книги:
Сега, вече прехвърлили трийсетте, живеят в Лондон, все така близки са, но само Финтан, единственият мъж в групата е намерил истинската любов. Тара е на диета, почти откакто се помни, и е заклещена в противна връзка с противния Томас. Тя все още вярва, че когато си на тридесет и една и вече си в бар „Последен шанс“, е по-добре да имаш мъж, който си държи дребните в старо дамско портмоне, отколкото да си сама.
А Кетрин не е съгласна. В живота й цари спокойствие и единствената й връзка, която иска, е тази с дистанционното на телевизора.
Но когато не искаш промяна, животът променя нещата вместо теб…
— Давай.
— Напускам те.
Той изстена.
— Тара, какво ти става напоследък? Изкарах тежък ден и нямам желание да влизам в предменструални спорове с теб.
— Не ме разбра. Няма да спорим. Просто те напускам.
Той се ококори тъпо.
— Защо?
— Да видим — отвърна тя замислено. — Дали защото си патологично жесток? Или патологично стиснат? Или смахнат на тема контрол над другите? Или защото си ужасен човек и наистина не те харесвам? Трудно ми е да отговоря, Томас. Знам само, че сигурно съм била луда да остана при теб цели две години.
Лицето му пребледняваше все повече при всяко следващо изречение.
— Но… — заекна той, разтреперан от неочакваното нападение. — Просто съм си такъв. Казвам каквото виждам, но те обичам и всичко, което казвам, е за твое добро.
— Знаеш ли — внезапно осъзна Тара, — мисля, че наистина имаш нужда от професионалната помощ на психоаналитик. Отношението ти към жените е абсолютно погрешно.
— Глупости! — презрително отвърна той, макар че Тара не бе първата, която му казваше подобно нещо.
— Дори не ме харесваш — напомни му Тара.
— Разбира се, че те харесвам.
— Не е вярно. Щеше да се държиш много по-мило, ако ме харесваше.
Чак тогава Томас забеляза торбите и кашоните в краката на Тара и направи връзка между тях и опразнените рафтове. Книги, видеокасети, дискове, всичко бе изчезнало. Томас се потресе.
— Това… — посочи той. — Тук ли са нещата ти?
— Някои от тях. Ще се върна за останалите друг път.
— Не мога да повярвам.
Тара доволно осъзна, че Томас изглеждаше зашеметен.
— Къде отиваш?
— При Кетрин.
— При Кетрин?
— За известно време — спокойно отговори тя. — После ще си купя собствен апартамент.
— Собствен апартамент?
— Ехо ли има тук?
— Да поговорим — предложи мило той.
Сега, когато Тара очевидно го напускаше, внезапно реши, че я иска отчаяно. Беше се превърнал отново в седемгодишно момченце.
— Вече говорихме.
— Кога?
— На рождения ми ден например. Тогава ми каза, че ще ме зарежеш, ако забременея.
— А, това ли!
— И миналия петък, когато ти предложих да се оженим.
— Не мислех, че говориш сериозно.
— Точно така!
— Тара, не си тръгвай — замоли се той. — Любов моя…
Решителността й намаля. Никога преди не я бе наричал „любов моя“.
— Признавам, че не винаги съм бил мил с теб.
— Би ли го повторил?
— Признавам, че не винаги съм бил мил с теб — мрачно повтори той.
— Чудесно — засмя се тя горчиво. — Не винаги си бил мил с мен. Страхотно казано.
— Хей, никой не те е принуждавал да оставаш с мен.
— Знам — ухили се тя. — Кошмарно, нали? Ако щеш вярвай, но съм много по-ядосана на себе си, отколкото на теб.
— Как можеш да ми причиниш подобно нещо?
— Колко пъти трябва да ти го казвам? Правя го, защото си ужасен.
— Знаеш защо съм такъв. Казвал съм ти. Трудно ми е да се доверявам на жена, защото мама ме изостави. И сега е същото като в онази неделна утрин. Връщам се и откривам, те си си събрала багажа. Това е ужасно, Тара.
— О, я смени плочата!
Томас не можа да повярва на ушите си. Раната от детските години, която бе пазил, отглеждал, торил и поливал, бе пренебрегната по такъв груб начин. А тя бе най-ценната му стока! Даваше му възможност да кара хората да се държат както той иска. Как смееше тази дебела крава!
— Аха, сега разбирам — каза той разгневено. — Срещнала си друг мъж, нали?
— Не съм. Раздялата ни не е свързана с друг човек. А с теб. И с мен, за съжаление.
— Онзи тип Рави. Обзалагам се, че се чукаш с него.
— Не се чукам с никого.
Томас я погледна злобно.
— Да, вероятно си права. Кой би те пожелал?
— Е, ето го стария Томас. Сбогом! — каза Тара и си облече палтото. — Радвам се, че се разделяме. Връзката ни беше наистина ужасна.
Томас гледаше зашеметено как взима торбите и кашоните и ги носи към колата си. След малко Тара се върна за следващия товар и очите му се ококориха шокирано.
— Хей, остави проклетата ми масичка за кафе!
— Чия масичка?
— Моята.
— Кой я плати?
Томас не отговори.
— Аз я платих. Това е моята проклета масичка, Томас — ухили се триумфално Тара.
Глава 64
— Ухааа! — извика Финтан, като свали перуката а ла Мерилин Монро от главата си и я размаха въодушевено. — Още не мога да повярвам, че го е направила. А ти, Кетрин?
Кетрин се замисли за Тара, която не спираше да плаче през последните четиридесет и осем часа, и промърмори:
— Всъщност мога.
— Разкажи ми какво си научила. Томас бил ли е съкрушен?
— Доста разстроен.
— Оооох! — стисна юмруци Финтан. — Да можех да съм муха на стената. Жалко, че Тара не го е записала на видео. Как е тя?