Скитница
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Талев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Скитница». Краткое содержание книги:
Накрая не издържах. Затворих очи и рязко свалих надолу глава. Вместо да ми попречи, той отдръпна ръката си. После ядосан въздъхна.
Очаквах да си тръгне. Загледах се отново в ръцете си, докато чаках да стане. Ударите на сърцето ми отмерваха секундите. Той не се помръдна. Аз също. Стоеше като изваян от камък до мен. Тази поза му подхождаше. Подхождаше на новото му, сурово изражение, на студения блясък в очите. Мелани се замисли за този Джаред, сравнявайки го с мъжа, който беше някога. Спомни си един с нищо неотличаващ се ден, докато бягаха…
— Пфу! — възмущават се едновременно Джаред и Джейми.
Джаред се е излегнал на коженото канапе, а Джейми се е проснал пред него върху килима. Гледат баскетболен мач на големия телевизор. Паразитите, които живеят в тази къща, са на работа и ние вече сме напълнили джипа с всичко, което можа да побере. Имаме няколко часа за почивка преди отново да изчезнем. На телевизионния екран двама играчи спорят любезно край страничната линия. Телевизионният оператор е близо и чуваме какво казват:
— Мисля, че аз я докоснах последен. Топката е твоя.
— Не съм сигурен в това. Не бих искал да получа незаслужено предимство. По-добре да накараме реферите да видят отново записа.
Играчите си стискат ръцете и се тупат по раменете.
— Това е смешно — възмущава се Джаред.
— Не издържам повече — съгласява се Джейми, имитирайки безупречно тона на Джаред. С всеки изминал ден звучи все повече като Джаред. Това е една от многото форми за демонстрация на преклонението му към неговия кумир. — Няма ли нещо друго за гледане?
Джаред прехвърля няколко канала, докато намира състезания по лека атлетика. Точно сега паразитите имат Олимпиада в Хаити. От това, което можем да видим, чуждоземците проявяват огромен интерес към нея. Много от тях имат олимпийски флагове пред къщите си. Но не е същото като преди.
Сега всеки, който участва, получава медал. Много трогателно, няма що.
Обаче не могат да организират едно истинско състезание на 100 метра гладко бягане. Индивидуалните паразитни спортове са много по-забавни, отколкото когато се опитват да се състезават пряко помежду си. Представят се много по-добре, когато бягат в отделни ленти.
— Мел, ела да си починеш.
Стоя по навик при задния вход, не толкова защото съм напрегната и готова да побягна или защото съм уплашена. Просто навик.
Отивам при Джаред. Той ме придърпва в скута си и пъхвам глава под брадичката му.
— Удобно ли ти е? — пита ме той.
— Да — отвръщам аз, защото наистина се чувствам така. Дори тук, в къщата на извънземните.
Татко имаше навика да казва много странни неща — понякога сякаш говореше на свой език. Двадесет и три издънки, салатени дни, шумни паркери, като току-що изваден от кутия за шапки, шоколадов чайник и нещо за баба, смучеща яйца. Един от любимите му изрази беше „безопасно като вкъщи“.
Когато ме учеше да карам колело, майка ми ни наблюдаваше неспокойно от прага, а той и викаше:
— Успокой се, Линда, тази улица е безопасна като вкъщи.
А когато убеждаваше Джейми да спи, без да свети нощната му лампа, казваше:
— Тук е безопасно като вкъщи, синко, на километри разстояние няма нито едно чудовище.
После само за една нощ светът се превърна в ужасен кошмар и изразът стана лоша шега за Джейми и мен. Къщите бяха станали най-опасните места. Скрити в една борова горичка наблюдаваме как една кола излиза от гаража на самотна къща и решаваме дали да направим акция за събиране на храна и дали това няма да е прекалено рисковано.
— Дали паразитите ще отсъстват дълго?
— Няма начин, това място е безопасно като вкъщи. Хайде да се махаме оттук.
А сега стоя и гледам телевизия като преди пет години, а мама и татко са в другата стая. Все едно, че изобщо не съм прекарала нито една нощ в канализационна тръба заедно с Джейми в компанията на група плъхове, докато похитителите на тела осветяват наоколо с фенерите си и търсят крадците, отмъкнали торба сух боб и купа изстинали спагети. Знам, че ако двамата с Джейми успеем да оцелеем сами в продължение на двадесет години, никога повече няма да изпитаме това чувство за безопасност. Това е дори нещо повече от безопасност, усещане за щастие. В безопасност и щастливи, две неща, които си мислех, че никога повече няма да изпитам.