Хотели - Първа стая

- Когато е загинала Орор... Отново сте били заедно, нали?

- Да, бях там. Както всеки път, когато той се нуждаеше от мен.

Каза го без всякаква горчивина. Напротив, почувствах безкрайната й любов към човека, който сега се гавреше с мен. Любов, срещу която не бе получила нищо в замяна.

- За съжаление, не можах да му попреча да се хвърли във водата - печално добави тя.

- Могъл е да я спаси.

- Не. През онази вечер, или някоя друга, тя в края на краищата щеше да постигне целта си. А в крайна сметка и целта на Давид.

Съзнаваше, че с казаното ме насърчава да продължа да я разпитвам.

- Давид ли? Да не би да намеквате, че е желаел смъртта й?

- Не точно. Само че вече не знаеше какво да прави с болната Орор. Тя се бе превърнала в строшен скъпоценен камък от короната му.

Описваше ми Давид такъв, какъвто Луи ми го бе представил край Тюйлери, като монарх, който определя отношенията си с другите от гледна точка на славата и амбицията. Като достатъчно циничен, за да пожелае смъртта на онази, която хвърля сянка върху собствения му образ и върху блестящото професионално бъдеще, което всички му предсказваха.

- Смятате ли, че я е оставил да потъне, без да стори нищо?

- Без да стори нищо... И дори лекичко я е бутнал в пропастта.

Спомних си устройството на жилището, каквото ми го бе описал Луи: гарсониерата над апартамента на авеню „Жорж Мандел“. Върволицата от любовници. Тайната стълба. Същински Дон Жуан, безогледен консуматор на женска плът.

Да опетни образа му: нима Ребека не правеше тъкмо това пред мен по заръка на Луи? Въздържах се да не я заплюя в лицето от презрение. Вярно бе, че Давид е властен, себичен, готов да използва другите като пионки. Не можех да го отрека. Безапелационните му решения и дори тираничното отношение, което бе проявил към мен през същия този ден... Ала това превръщаше ли го в някакво чудовище и едва ли не в убиец, за какъвто се опитваха да ми го представят двамата съучастници?

Опитах се да разбера що за таен договор ги обвързваше. Дали просто не бяха слели в едно озлоблението си?

- Как се съвзе Луи след злополуката? Имам предвид, освен коляното?

- Трудно. Чувстваше се виновен, че с нищо не е могъл да помогне. И още повече че не се бе намесил по-рано по отношение на брат си. Когато все още е могъл да му отнеме Орор.

- И какво му е попречило?

- Играта - бе единственият й отговор.

Струваше ми се, че не схващам целия смисъл в този контекст.

- Играта ли?

- Постоянното съперничество между Давид и него. Луи, естествено, е по-възрастният... но по онова време вече бе ясно, че Давид е спечелил надпреварата. При това окончателно.

- При всичко, което му е било известно за него, е можел да оспори резултата - опитах се аз да играя ролята на адвокат на дявола. - Да го изнуди!

- Твърде късно. Андре, баща им, вече бе определил своя наследник. Луи не бе в състояние да стори нищо...

Дълго ми разказва как след това Луи намерил убежище в някакъв въображаем свят на любов от книгите, на колкото романтични, толкова и мимолетни страсти, и на донякъде извратени еротични игри. Същевременно тя го оправдаваше във всяко отношение. Според нея Луи бил първата и основна жертва на смъртта на Орор. Ребека се стараеше да ми го представи като чувствителен и крехък, като наранен от приумицата на баща си и от жестокостта на брат си не по-малко, отколкото от скалите на Динар. Ала аз не можех да простя на манипулатора, който се опитваше да задуши моето щастие в зародиш. Той, мой господар?!