Мадам дьо Помпадур [bg]

Александрин вече я чакаше с нетърпение. Тригодишното момиченце се хвърли в прегръдките на майка си, сякаш не се бяха виждали дни наред. Руси къдрици обрамчваха прелестната главичка.

– Маман, маман, сънувах фея!

– Сънувала си фея? – повтори с усмивка Жан, вдигна я на ръце и я целуна.

Малката кимна възбудено.

– Пожела ли си нещо, ангелчето ми?

– О, да! – И Александрин се зае да описва подробно красивия си сън.

Денят беше слънчев и топъл. Жан остави работата за следобед и да излезе навън с малката. Придружени от мадам Дю Осе и бавачката, двете разгледаха новите градини със зеленчуци, с подправки и с млади овощни дръвчета.

– Виж, съкровище, малините вече са узрели – Жан откъсна няколко червени плодчета. Александрин умираше за малини. Веднага ги глътна и засия.

– Сладки са – заяви доволно тя и размаза малко сок по бузките си.

– Да, скъпа, също като теб – засмя се Жан, пое кърпичката, която ѝ подаде бавачката, и избърса лицето на дъщеря си.

Двете се запътиха бавно към двореца. Откъм входната алея долетя тропот на коне и скърцане на колела. Явно им идваха гости. Появи се златножълта карета с двама лакеи, облечени в същия цвят. Със спирането ѝ притичалите слуги отвориха вратичката и спуснаха подвижната стълбичка. Слезе достолепен господин с позлатен бастун в ръка.

Жан го позна отдалеч. Пари дьо Монмартел. Ходеше изправен и горд както винаги, но за пръв път ѝ направи впечатление, че се движи бавно и леко сковано. Сребърносивият жакет му стоеше безупречно. Носеше обичайната си дълга, напудрена перука, защото не се водеше по новата мода в Двора и защото не криеше възрастта си – наскоро бе навършил 57 години. Въпреки дългия път от Париж дотук по облеклото му не се виждаше нито една гънчица, а по лъскавите обувки нямаше дори една прашинка.

Жан остави Александрин при бавачката и изтича да го посрещна.