Пръстенът на София
- Автор: Кирсли Сюзанна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пръстенът на София». Краткое содержание книги:
И така малко по малко той й показа всички фигури и ги изпрати в битка на бойното поле. Направляваше я в тяхната първа игра, като при всеки ход отделяше време, за да й обясни всички възможности, с които разполага, и с кои фигури какви ходове може да направи, но нито веднъж не й даде съвет. Оставяше я тя да направи избор и или се облягаше с одобрение назад, или с добронамерена усмивка вземаше фигурата, която тя бе поставила в опасност.
София се опитваше да се поучи от всяка грешка и въпреки че, както и подозираше, накрая полковникът спечели, тя изпита чувство на триумф, задето му бе дала поне някакво подобие на битка. И гордостта й нарасна още повече, когато той каза:
— Справихте се забележително добре, девойче. Не ви ли казах, че имате ум за тази игра?
— Харесва ми.
— Да, и аз така виждам. — Той й се усмихна. — Преди вечеря ще имаме време за още една партия, ако желаете.
Уменията й се подобряваха с всеки изминал ден.
— Ще ви бие, полковник — гласеше мнението на графа, когато един следобед разсеяно ги наблюдаваше от стола си за четене.
— Да, може и да се окажете прав.
С присвити пръсти полковник Греъм огледа дъската и тихо подсвирна през зъби. Не бързаше да направи хода си. Когато най-после премести една фигура, на София това й се стори грешка, защото оставяше в редиците му слабост, където тя можеше да атакува. Обаче щом се възползва от пролуката, разбра, че грешката е била не негова, а нейна, защото полковник Грейм мълчаливо плъзна офицера си по дъската и обяви:
— Шах.
Изобщо не го бе очаквала и невярващо се взираше в офицера, застанал в очакване да вземе царя й. Забелязал ужасеното й изражение, полковник Грейм я посъветва:
— Трябва да наблюдавате цялото поле, девойче, и да използвате ума си преди оръжията си. Когато ме видяхте да местя този офицер, първата ви мисъл бе да вземете топа, който оставих незащитен, нали така? Точно по този начин разсъждават и повечето войници по време на първата си битка: смятат, че най-важното им задължение е да завземат територия, да се втурнат срещу врага и да му причинят колкото се може повече щети.
— А не е ли така?
Той поклати глава.
— Не, невинаги. На война, както и при игра на шах, човек трябва също така да защитава краля си. — Мъдрата му усмивка сякаш опрощаваше нейната младост и неопитност. — Нито една битка не може да завърши с победа, ако загубиш краля.
София кимна, за да покаже, че разбира. Намръщеният й поглед бе устремен към дъската в търсене на някакъв ход, с който да защити царя си, защото полковникът не бе казал „шахмат“, а само „шах“. Упоритата й концентрация продължи чак докато при тях дойде графинята.
Чертите й се бяха втвърдили, докато казваше на сина си:
— Имаме посетител, и то такъв, който не ми допада. Носи ни писма от граф-маршала, но у него има нещо, което не ми вдъхва доверие.
Посетителят ги чакаше в приемната — едър, възрастен мъж, навярно прехвърлил шейсетте, с тежки черти на лицето и огромни ръце, в които дланта на графа сякаш изчезна, като се здрависаха. Беше по-висок от домакина, ръстът му надхвърляше метър и осемдесет, дрехите му бяха като на планинец и щеше да представлява впечатляваща фигура на боец, ако не беше изтощението, изписано на лицето му.
— За бога! — връхлетя полковник Грейм в приемната. — Капитан Огилви!
Графинята се извърна.
— Познавате ли се?
— Да, служихме заедно във Франция — обясни полковник Грейм и прекоси стаята, за да поздрави новодошлия с очевидно удоволствие. — Познаваме се отдавна. По дяволите, как сте?
Капитан Огилви изглеждаше също толкова зарадван като полковника да срещне другар по оръжие и се поизправи, докато отговаряше:
— Добре, макар че вече съм прекалено стар да се бия и трябва да си изкарвам хляба по друг начин. — От тона на гласа му София реши, че смяната на препитанието е била горчива за него и трудна за преглъщане. — А вие? Мислех, че сте във Фландрия.
— Разрешиха ми отпуск, за да дойда в Шотландия по семеен въпрос — отвърна полковникът. — Но скоро ще се върна.
Застанала настрана, графинята наблюдаваше тази непредвидена среща с неутрален израз на лицето, който не издаваше тревожните й мисли. Самата София не можеше да разбере кое у Огилви притеснява толкова графинята. Според нея очите му изглеждаха достатъчно благи, когато ги запознаха.
Графинята каза: