Тъмна дарба

- Дунди! - викнах предупредително и застанах между двама им, когато Лиъм пристъпи напред с вдигнат юмрук.

Не го бях виждала толкова освирепял досега. Алена вълна пълзеше от гърлото към лицето му.

- Защо просто не си признаеш, че правиш всичко това, за да се почувстваш по-добре, а не за да помогнеш на когото и да било? - попита ядно Дунди.

- Смяташ, че... - Думите заседнаха в гърлото на Лиъм. - Смяташ, че не са в мислите ми всяка шибана секунда от всеки шибан ден? Че мога да забравя нещо подобно? - Вместо да удари приятеля си, Лиъм заблъска с юмрук челото си, докато не се хвърлих да хвана ръката му. - Божичко, Чарлс! - извика с пресекващ глас.

- Аз просто... - Дунди тръгна да си ходи, но след няколко крачки спря и се обърна към нас. - Никога не съм ти вярвал - процеди с разтреперан глас, - когато ни обещаваше, че ще се измъкнем от лагера и ще се приберем у дома невредими. Затова се съгласих да напиша писмото си. Знаех, че повечето от нас няма да оцелеят под твоето водачество.

Пристъпих напред в същия момент, в който и Лиъм, изпъвайки ръце напред, за да възпрепятствам някоя необмислена постъпка от негова страна. Чух как Дунди се обърна зад мен и се запъти със свирепа крачка към бунгалото ни. Лиъм понечи да направи още една стъпка напред, но аз опрях ръце в гърдите му. Дишаше тежко, стиснал юмруци от двете страни на тялото си.

- Остави го - казах. - Просто имаше нужда да си излее мъката. А ти може би трябва да последваш примера му.

Лиъм отвори уста да каже нещо, но вместо това изсумтя мрачно, завъртя се на пета и тръгна към гората, точно в обратната посока на бунгалото. Облегнах се на ствола на близкото дърво, затворих очи и зачаках. Гърдите ми бяха толкова стегнати, че можех да поемам само плитки, малки глътки въздух.

Когато излезе от гората, потривайки лице, вече се стъмваше. Кожата по двете му ръце беше раздрана и кървяща от ударите по нещо твърдо. Лицето му бледнееше в сумрака, сякаш червената маска на гнева беше паднала и сега му оставаше само сива тъга. Щом ме доближи, протегнах ръка и обвих мускулестия му, топъл кръст. Той преметна своята през раменете ми и ме придърпа към себе си, притискайки лице към косата ми. Вдишах дълбоко от утешителния му аромат - дървесен пушек, трева и естествена кожа.

- Дунди не говореше сериозно - пророних, докато го водех към един паднал дънер. Още трепереше и като че ли се олюляваше на краката си.

Не седна на дънера, а по-скоро се срути върху него и се приведе напред, за да обгърне коленете си с ръце.

- Това не променя факта, че говореше истината.

Поседяхме там дълго време - достатъчно дълго, че слънцето да се скрие зад дърветата, а после и зад хоризонта. Тишината и застоят между нас станаха непоносими. Вдигнах ръка и я плъзнах нежно надолу по валчестите кости между раменете му.