Шерлок Холмс (Том 1) [bg]

ос и брадичка, кожата беше опъната на изпъкналите скули. Но слабостта изглеждаше обичайно състояние при него, а не последица от болест. Очите му блестяха и той стъпваше твърдо, със самоуверена осанка. Беше чисто облечен, наглед четирийсетинагодишен. „Господин Хетърли? — попита той с немски акцент. — Препоръчаха ви като човек, който не само знае много, но и може да пази тайна.“ Поклоних се, поласкан от тия думи, като всеки младеж, когото са похвалили. „Мога ли да знам кой е дал тази добра препоръка за мен?“ — попитах. „По-добре сега да не говорим за това. От същия източник узнах, че сте сирак, неженен и че живеете сам в Лондон.“ „Всичко това е вярно — отговорих, — но извинете, каква връзка има то с моите професионални качества? Нали искате да говорим за работа?“ „Без съмнение. Но както сам ще видите, тези неща имат връзка с онова, за което ще си говорим. Имам една задача за вас, но при изпълнението й е нужна абсолютна тайна, подчертавам, абсолютна, а тя по-скоро може да се очаква от човек, живеещ самотно, не от глава на семейство например.“ „Ако ви обещая да запазя вашата тайна, можете да бъдете сигурен, че ще удържа на думата си“ — казах. Той ме изгледа втренчено. Не бях виждал толкова изпитателен и недоверчив поглед. „И тъй, обещавате ли?“ — попита. „Да, обещавам.“ „Пълно мълчание? Нито дума за задачата, която ще получите, нито устно, нито писмено?“ „Вече ви дадох думата си.“ „Чудесно.“ Изведнъж той скочи от мястото си, прекоси като мълния стаята и отвори вратата. Коридорът беше пуст. „Всичко е наред — каза, докато сядаше на мястото си. — Помощниците често се интересуват от работите на своите шефове. Сега можем да побеседваме спокойно.“ Той придърпа стола си до моя и пак впи в мен същия пронизващ изпитателен поглед. Почувствах се отблъснат, дори известен страх ме обзе от странното поведение на тоя мършав човек. Колкото и да се опасявах да не загубя поръчката, не се сдържах и му показах нетърпението си. „Хайде да ми разкажете за какво става дума, господине, времето ми е скъпо.“ Да ми прости Бог тия думи, неволно се изтръгнаха от устните ми. „Искате ли да получите петдесет гвинеи за една нощ?“ — попита той. „Дори много искам.“ „Казвам една нощ, но работата навярно ще трае само час. Просто искам да узная мнението ви за нашата хидравлична преса. Малко е повредена и ако ни кажете каква е повредата, ние можем сами да я поправим. Какво ще кажете?“ „Работата изглежда лека, а възнаграждението — чудесно.“ „Така е наистина. Ще ви чакаме тая нощ с последния влак.“ „Къде?“ „В Ейфорд, в Бъркшър. Малко селище на границата на Оксфордшър, на седем мили от Рединг. От гара Падингтън тръгва влак, който пристига в Ейфорд в единайсет и петнайсет.“ „Отлично.“ „Ще ви посрещна.“ „Нима се пътува и с кола?“ „Да, живеем в полето, на около седем мили от гарата.“ „Тогава сигурно няма да пристигнем преди полунощ. Едва ли има обратен влак до сутринта. Ще трябва да пренощувам у вас.“ „Разбира се, ще ви настаним.“ „Все пак не е много удобно. Не е ли по-добре да дойда в друг час?“ „Решихме, че е по-добре да дойдете късно. Заради тези неудобства предлагаме на вас, неизвестен млад човек, възнаграждение, от което не биха се отказали и светила във вашата професия. Ако решите все пак да се откажете, още не е късно.“ Помислих за петдесетте гвинеи и за това, колко полезни биха ми били тъкмо сега. „О, не — казах. — Готов съм да изпълня вашето желание. Само бих искал да науча малко повече за онова, което ще ми поръчате.“ „Съвсем естествено, молбата да запазите тайна възбуди любопитството ви. Не ми се искаше да говоря, преди сам да видите, но въпреки това ще ви обясня. Надявам се, че не ни подслушват.“ „Никой не подслушва.“ „Ето в какво се състои работата. Навярно знаете, че грънчарската глина е ценен продукт и в Англия се добива само на едно-две места?“ „Чувал съм.“ „Преди известно време купих малък участък земя на десет мили от Рединг. За щастие намерих грънчарска глина в една от моите ниви. При изследванията установих, че жилата не е голяма и всъщност само съединява две много по-значителни находища отляво и отдясно, в земите на моите съседи. Тия прости хорица и не подозират, че тази пръст може да им донесе толкова пари, колкото и най-добрите златни залежи. Разбира се, в мой интерес беше да купя земята, преди да са научили истинската й цена. За нещастие нямах достатъчно пари. Доверих тайната на неколцина приятели и те ме посъветваха тайно да разработим находището и така да спечелим пари за откупуването на съседната земя. Това и правим сега. Монтирахме и хидравлична преса, която, както вече ви казах, се развали. Ако се разчуе, че викаме инженер хидравлик, хората ще започнат да задават въпроси и тогава прощавай, надежда, да получим тия земи и да изпълним плановете ни. Затова ви помолих да не казвате никому, че ще пътувате за Ейфорд. Надявам се, че ме разбирате?“ „Напълно — отговорих аз. — Само не разбирам защо ви трябва хидравлична преса, за да добивате глина. Доколкото ми е известно, глината просто се изкопава.“ „О — небрежно проговори полковникът, — имаме своя собствена технология. Пресоваме глината на тухли, за да не се досетят какво представлява всъщност. Но това са подробности. Разказах ви всичко, господин Хетърли, сам виждате какво доверие проявявам към вас — после стана и добави: — И така, чакам ви в единайсет и петнайсет в Ейфорд.“ „Ще дойда.“ „И никому нито дума.“ Той ми хвърли още един пронизващ поглед, ръкува се и бързо излезе от стаята. Колкото повече мислех за предложението му, толкова повече нарастваше учудването ми. От една страна, разбира се, бях доволен, понеже заплащането беше десет пъти по-високо от онова, което сам бих поискал, а и твърде възможно бе доброто изпълнение да доведе до нови поръчки. От друга страна, лицето и държането на моя работодател ми направиха неприятно впечатление и ми се струваше, че за добиването на глина съвсем не са нужни среднощни консултации. Освен това ме учудваха неговите опасения, че мога да разкажа някому за пътуването. Но реших да пренебрегна всички страхове, хапнах добре и отидох на гара Падингтън, като изпълних обещанието да не казвам никому къде отивам. В Рединг трябваше да се прехвърля на друг влак. Хванах последния, който отиваше в Ейфорд, и в единайсет и нещо пристигнах на малката слабо осветена гара. Бях единственият пътник. На перона стоеше само сънливият пазач с фенер в ръка. Като слязох, видях, че моят сутрешен познайник ме чака. Той мълчаливо се ръкува с мен и ме настани в кабриолет, чиято вратичка беше отворена. После спусна завесите и ние потеглихме толкова бързо, колкото можеше да тича конят.