Пурпурно небе [bg]

Може би дори не ставаше дума за игра. Може би ако раната се прочистеше добре, изцерението щеше да бъде по-бързо. Истината бе, че Фрея бе лекувала много по-лоши рани и без помощта на пенсиониран аптекар, при това още от времето, когато светът е бил млад. Само че истинското умение да цериш не представляваше просто физическо лечение; част от всичко бе лечителят да не наранява излишно хората, а в начина, по който тя се отнасяше към Арни, имаше нежност, нищо че я използваше, за да го манипулира.

— Иън? — Арни повдигна глава. — Кога за последен път са ти били инжекция против тетанус?

— Тъкмо това се опитвах и аз да си спомня. Струва ми се, че беше преди шест години, когато по време на един двубой ме наръгаха с пречупено острие в бедрото.

— Ммм. Док Шърв е трябвало да се убеди, че всичко е наред. — Ъгълчето на устата му се изви. — Може би дори е трябвало да ти извади апендицита.

— И аз така мислех. Сега вече е прекалено късно, но и на мен ми мина през ума.

— Това не е твоя работа. Док трябва да се занимава с тези неща. — Арни зацъка с език. — Преди десет или двайсет години нямаше да допусне подобно нещо да му се изплъзне. Напредват му годинките на Док. А и няма да е с нас вечно. Благодаря ти, скъпа — каза Арни, докато поемаше ведро с вода от Фрея. Тя задържа под глезена на Иън леген, който, изглежда, бе направен от издълбан широк дънер. Арни поля раната с чиста хладка вода. Младежът усети слаба болка, причинена от студа, но това не бе истинска болка. Очевидно използването на лидокаина бе истинско разхищение.

По дяволите!

— Аз не съм много сигурен дали ще успееш да постигнеш някакъв резултат с това — каза Иън и погледна Фрея, която наблюдаваше как Арни почиства раната, сякаш никога през многовековния си живот не бе виждала подобна магия. Арни не я поглеждаше, но гърдите му тежко се надигаха и той кимаше сам на себе си, сякаш вършеше някакво грандиозно дело.

— И защо така, мой Сребърни камъко? — попита тя.

— Не знам — отвърна тихо той и наум си пожела тя да му повярва. — Просто не мисля, че ще успееш. — Пръстенът започна да пулсира болезнено силно, толкова силно, че той се изненада и се уплаши дали пръстът му няма да се подуе от нарушено кръвообращение.

— Май е прав — намеси се и Арни. — И на мен ми изглежда прекалено… доста голяма, нали? Не може да се изцери току-така. — Той отвори стерилна попивателна, подсуши раната, без да обръща внимание на слабото сълзене. — Но не виждам защо да не опиташ.

Тя изглеждаше озадачена, но кимна.

— Нека пробвам.

Ръцете й бяха меки и топли, когато докосна глезена му. Бавно и внимателно, тя покри раната с ръка, подлагайки другата длан под крака му.

„Не можеш да се справиш, помисли си той. Нещо не е наред и този път няма да успееш да ме излекуваш. Може би просто остаряваш, може би всичко се дължи на това, че не желая помощта ти, може би е заради нещо съвсем друго, но този път няма да успееш да ме излекуваш. Опитите ти са безнадеждни.“