Венецианското предателство [bg]

Положението никак не му харесваше. Двамата с Касиопея бяха в ръцете на човек, когото изобщо не познаваха. Бяха принудени да се задоволят с уверенията на Едуин Дейвис, че на Виктор може да се разчита. Единствената му надежда беше, че Дейвис ще успее да обърка Зовастина достатъчно, за да спечелят малко време. Пистолетът беше у него. Чака в продължение на близо час. Отвън не долиташе никакъв шум.

Конюшнята представляваше голяма модерна постройка, достойна за върховния вожд на Федерацията. Бе преброил четирийсет клетки с расови коне, когато пристигнаха с Виктор. Вътрешността на помещението, в което се намираше сега, беше запълнена с разнообразни висококачествени приспособления за езда. Той не беше добър ездач, но знаеше как се оседлава кон. Единственото прозорче гледаше към задния двор и през него не се виждаше нищо особено.

Достатъчно, въздъхна той. Време е за действие. Измъкна пистолета и побутна вратата. Навън не се виждаше жива душа. Малоун зави надясно и се насочи към отворената врата на обора в дъното. В клетките от двете страни на коридора пръхтяха внушителни жребци. Залепи гръб за стената, вдигна пистолета и предпазливо се промъкна към изхода. Отвън долетя тропот на копита, последван от пръхтенето на галопирал кон.

Ездачът скочи от седлото. Стъпките му отекнаха по отъпканата земя.

Малоун застина в очакване. В коридора се появи фигурата на мъж, която рязко спря и се обърна. Беше Виктор.

— Май не обичаш да спазваш инструкции — каза той. — Нали ти казах да не излизаш навън?

— Исках да глътна малко въздух — отвърна Малоун и свали пистолета.

— Заповядал съм на хората да напуснат, но някой все още може да се мотае наоколо.

Малоун не беше в настроение да слуша лекции.

— Какво става? — късо попита той.

— Касиопея Вит е в беда.