Аркадия [bg]

37.

Късно на следващата сутрин случайно минаваща лисица спря, подуши въздуха внимателно, а след това тихо смени посоката си, за да избегне малка група дървета дълбоко в гората на Уилдън. Трябва да беше различила съвсем бегло миризмата на нещо необичайно там. Любознателният звяр прилегна свит върху безупречното одеяло от сухи листа: две фигури легнали на една страна бяха прегърнати в поза на абсолютно приятелство. Едната, по-ниската, похъркваше тихо. Другата, по-високата, мърмореше в съня си, изживявайки впечатляващите събития от последните двайсет и четири часа.

Щом слънцето се издигна в небето, една муха кацна на носа на по-високата и бавно, след миг на внимателен размисъл, реши да изследва възможността за откриване на храна горе към лявата ноздра. Натрапването предизвика реакция. Момичето седна и плесна собствения си нос, а това я накара да викне от болка и изненада. Стресната от неочаквания звук, приятелката ѝ се изтърколи, простена, а после отвори око.

— Спя — каза тя.

Розалинд не отговори; беше твърде заета да провери, че нещото, пропълзяло в носа ѝ, си е отишло. Увери се, че е така, но вече се беше разсънила напълно и се изправи. Чак тогава осъзна, че е сънувала, а след това сънят, в пълно противоречие с нормалното, беше продължил. Само че беше облечена като мъж и очевидно беше прекарала нощта в гората с певицата, която беше срещнала предишната вечер в напълно невероятна страна, също толкова истинска като мухата в носа ѝ. Шокът беше толкова голям, че алтернативата — би трябвало да има двоен час по френски — изобщо не мина през ума ѝ.

Вместо това седна на земята и избухна в сълзи.

Придружителката ѝ беше по-скоро объркана, отколкото изпълнена със съчувствие, макар и тя да започваше да осъзнава гигантските последици от присъствието си там. Беше избягала от учителя си, след като се беше опитала да го убие. Караниците и физическото насилие бяха едно; но да го изостави беше съвсем друго. Този път беше стигнала твърде далеч. Интересно, но ни най-малко не съжаляваше. Какво толкова можеше да се случи с някой така красив и даровит като нея? Беше изгубила учителя си. Щеше да намери друг. Нямаше да умре от глад, а и сега можеше да пее както иска, а не както Рамбърт твърдеше, че е редно. Беше свободна.

Също така беше и гладна. Както всъщност и Розалинд, установи го след петминутен непрестанен рев, а придружителката ѝ не беше направила абсолютно нищо, за да я успокои.

— Приключи ли? — попита Алиена, щом хлипането утихна напълно.

Тя кимна.

— Добре. Ужасен шум.

— Разстроена съм. Не виждаш ли?

— Разбира се, че виждам. Но какво очакваш от мен?

— Редно е да ме развеселиш.