Черен лед
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черен лед». Краткое содержание книги:
Милиардерът Палмър Лойд решава да се сдобие с това чудо — колосален метеорит, най-големият и най-странният, намиран някога на планетата — за да украси с него грандиозния си частен музей. За да постигне своето, той е готов да плати всякаква цена — от милиони долари, до човешки живот.
Но да се пренесе такава чудовищна тежест до другия край на света е задача на самата граница с невъзможното. Шефът на екипа — Глин, не е свикнал да разчита на късмета и не признава отстъпление — двойната осигуровка е негов железен принцип, а безпощадното преследване на целта — стил на мислене и действие.
Взети са предвид всички възможни ходове, събран е екип годен да отговори на свръхвисоки изисквания — научни, психологически и физически, на хората са обещани огромни пари и слава, а досиетата им са проучени до последната буква. Но въпреки всички осигуровки… планът не сработва, на крачка от осъществяването на великата мечта. Пред прага на Антарктика, сграбчени в мъртвата хватка на ледения ад, авантюристите се сблъскват с ужасяващата загадка за произхода и същността на своята находка. Това е мистерията, която трябва да решат, ако искат да оцелеят. Но пътят към спасението е преграден от разочарования, страх, предателства и смърт — стената от черен лед между човешкото достойнство и гибелта.
Той прогони гнева от съзнанието си и се съсредоточи върху изчисленията, които правеше на ум. При шейсетвъзловия пантеонеро голямата парусност на разрушителя щеше да причини дрейф със скорост два възла; като прибави дрейфа към източното течение със скорост два възла, разполагаше с един час преди корабът да бъде изхвърлен на рифовете около Исла Десеит.
Усети напрегнатото мълчание на офицерите зад гърба си. Очакваха командата му за напускане на кораба. Но щяха да останат разочаровани.
Валенар пое дъх, запази самообладание, благодарение на желязната си воля. Когато заговори на събралите се офицери, гласът му бе равен, без да трепне:
— Оценка на повредите, господин Сантандер.
— Трудно е да се каже, команданте. Изглежда и двата винта са повредени. Рулят също е засегнат, но е в действие. Няма доклади за повреди в корпуса. Но корабът е лишен от ход и управление. Ние сме напълно неподвижни във водата, сър.
— Спуснете двама водолази. Да докладват по-точно за повредите на винтовете.
Заповедта бе посрещната с дълбоко мълчание. Валенар се обърна много бавно и огледа събралите се офицери.
— Сър, спускането на хора зад борда в това море ще е равносилно на смърт — заяви вахтеният офицер.
Валенар го изгледа свирепо. За разлика от останалите Сантандер бе нов в екипажа: беше прекарал само шест месеца тук, на края на света.
— Да — каза Валенар. — Разбирам проблема. Не можем да си го позволим.
Офицерът се усмихна.
— Спуснете екип от шестима души. По този начин поне един ще оцелее, за да изпълни задачата.
— Слушам, сър — отвърна вахтеният офицер.
— В хамбар С на десния борд има голям дървен сандък, с надпис „Боеприпаси 40-мм“. В него има резервен винт.
Валенар бе подготвен за всякакви извънредни ситуации, включително и загуба на винтовете. Да се крият резервни части на борда бе добър начин да заобикаля корумпираните чиновници във военната корабостроителница в Пунта Аренас.
— След като бъде установена повредата, ще изрежете от резервния винт онези части, които ще бъдат необходими за ремонта. Водолазите ще заварят тези секции към повредените винтове и ще получим ход. След по-малко от шейсет минути ще бъдем върху плитчините на Исла Десеит. Заповед за напускане на кораба няма да има. Или ще ми дадете ход, или всички ще си отидат ведно с кораба.
— Слушам, сър — отвърна шепнешком вахтеният офицер.
Израженията на останалите офицери издаваха какво мислеха за този отчаян план. Валенар не им обърна внимание. Не го интересуваше какво мислят те: искаше единствено да му се подчиняват. И те го правеха, поне засега.
60.
„Ролвааг“
7:55
Мануел Гарса стоеше на тясното метално мостче и се взираше надолу, към голямата червена скала, която лежеше под краката му. От тази височина тя изглеждаше почти малка: екзотично „яйце“, сгушено в гнездо от стомана и дърво. Паяжината, която го обгръщаше, бе красиво изпълнение: дяволски красиво даже, може би най-хубавото нещо, което бе направил през живота си. Да се съчетае бруталната сила с часовникарската точност, бе удивително трудно — предизвикателство, което само човек като Джийн Рошфор можеше да оцени. Гарса изпита съжаление, че Рошфор го нямаше, за да го види; красивите инженерни решения бяха сред малкото неща, които предизвикваха едва забележима усмивка върху сипаничавото му лице.
Екипът заварчици го следваше по тунела за достъп и сега хората излизаха от люка върху мостчето, като тежко трополяха с гумените си ботуши. Бяха колоритна банда: в жълти костюми и ръкавици, всеки със своя заваръчен апарат, боядисан в червено.
— Знаете задачите си — рече Гарса. — Знаете какво трябва да правите. Трябва да укрепим този кучи син на мястото му и трябва да го сторим, преди морето да се е развълнувало още по-силно.
Бригадирът им козирува на шега. Всички изглеждаха в приповдигнато настроение; метеоритът беше в хамбара, чилийският разрушител бе изчезнал от картинката, а те бяха на път за дома.
— А, и още нещо. Опитвайте се да не го докосвате.
Мъжете се разсмяха на шегичката. Някой се измайтапи, че Тимер получил начално ускорение в задника и че щял да бъде изпратен у дома по пощата в оловен контейнер. Никой обаче не тръгваше към асансьорната клетка, която водеше до дъното на танка. Гарса видя, че въпреки шегите и доброто настроение, сред тях цареше нервност. Метеоритът бе прибран на безопасно място в „Ролвааг“, но не бе изгубил и на йота способността си да внушава страх.
Имаше само един начин да се справи с това бързо.