Време да се живее и време да се мре
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Матей Чернев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Време да се живее и време да се мре». Краткое содержание книги:
Погледът на Гребер блуждаеше в червения здрач на безкрайната руска степ. Няколко гарвани се виеха над тях като черни дрипи. Щайнбренер беше истинска рожба на партията. Напълно здрав, напълно трениран за всякакви физически упражнения, напълно лишен от собствени мисли, напълно безчовечен. Това беше един робот, за когото гимнастиката, поддържането на оръжието и убийството представляваха едно и също нещо.
— Ти ли изпрати съобщението на майката на Хиршланд?
— Кой ти каза?
— Зная, че си ти.
— Нищо не знаеш. Откъде ще го знаеш?
— Научих. Какъв хубав майтап си направил!
Щайнбренер избухна в смях. Той наистина не притежаваше никакво чувство за ирония. Красивото му лице сияеше от удоволствие.
— Нали е хубав майтап? Кой знае как е изглеждала старата като е чела съобщението! И без никакъв риск. Хиршланд няма да посмее да каже нищо, а и всъщност стават грешки, нали? На всекиго може да се случи.
Гребер го гледаше втренчено.
— Наистина имаш смелост — каза той.
— Смелост ли? Няма нужда от смелост за такива неща; от чувство за хумор — да.
— Не, това е наистина смелост. Който извърши подобно нещо, умира в кратък срок. Известно е на всички. Щайнбренер се разсмя силно.
— Каква глупост! Бабешки приказки.
— Не са никакви бабешки приказки. Който извърши това, подписва смъртната си присъда. Правило, което е било проверено не един път.
— Хайде, хайде — каза Щайнбренер, — ти сам не вярваш нито дума от това, което говориш.
— Напълно вярвам и ти би трябвало да направиш като мен. Това е старо германско поверие. Не бих желал да бъда на твое място.
— Ти си луд!
Щайнбренер стана. Вече не се смееше.
— Познавах двама, които бяха направили нещо подобно. Паднаха убити няколко дни по-късно. Трети един бе по-късметлия. Един куршум му откъсна тестикулите. Разбира се, той се отърва, но остана импотентен. Може и ти да се отървеш така евтино. Но в такъв случай вече не може да става и дума за две или три близначета. Вярно е обаче, че някой друг би могъл да ги направи на жена ти. Нали в края на краищата е важна чистотата на кръвта — личността на бащата не е от голямо значение.
Щайнбренер гледаше Гребер с ужас.
— Ти пък, какъв циничен и безчовечен можеш да бъдеш! Винаги ли си бил такъв? Всъщност всичко това са само глупости.
Той постоя още малко и се отдалечи с бавни крачки, като си подсвиркваше с уста. Гребер се излегна на една дъска. Фронтът боботеше. Гарваните продължаваха да хвърчат. Стори му се изведнъж като че ли никога не си е ходил в отпуска.
Той беше на пост от полунощ до два часа сутринта и обикаляше селото. Черният силует на развалините се издигаше във фойерверка на фронта. Небето трепваше, пламваше и угасваше при всеки залп на артилерията. Ботушите стенеха в рядката кал, като прокълнати души.
Мъката го налегна бързо, изненадващо и неусетно. Досега не бе мислил за нищо, тъй като прекара дните на пътуването си в състояние на вцепенение. Сега тя го проряза ненадейно и без всякакъв преход, сякаш го разкъсваше на парчета.
Той се спря и зачака. Стоеше, без да мърда. Чакаше острието на ножа да се забие по-дълбоко, да превърне мъката му в терзание, да й придаде известен образ, за да може и тя да се съсредоточи в него и с това да стане достъпна за разума и за утехата или поне възприемлива, като неизбежна фаталност.
Напразно чакаше. Не чувствуваше нищо друго, освен ясната мъка на загубеното — и то загубено завинаги. Не съществуваха никакви мостове. Притежавал бе всичко и всичко бе загубил. Ослуша се в себе си. Все пак някъде трябва да има още глас на надежда, някакво ехо от нея трябва все още да броди като дух. Не откри нищо. Нищо, освен празнота и безименна мъка.
„Още е много рано — помисли си той. — Надеждата ще се върне по-късно, когато мъката попремине.“ Търсеше я, заклеваше я да остане, не искаше тя да му се изскубне, искаше да я задържи, за да я използува тогава, когато мъката стане непоносима. „Тя ще се върне, трябва само да потърпя известно време“ — помисли си той. Произнасяше имена и се мъчеше да си ги представя. Потресеното лице на Елизабет изплува пред него неясно, като в мъгла — така, както го видя за последен път. Всички други образи, които тя бе имала, се сляха в едно и изгубиха очертанията си; само страдалческият остана ясен. Опита се да си представи градината и къщата на г-жа Вите. Успя донякъде, като му се струваше, че натиска клавишите на пиано, което не издава никакъв звук. „Какво е станало? — помисли си той. — Може би й се е случило нещо. Може би е в безсъзнание. Може би къщата се е срутила точно в този момент. Може би тя е мъртва?“