Пътят на Икар
- Автор: Дилов Любен
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пътят на Икар». Краткое содержание книги:
Протагонистът на романа, Зенон Балов, е първият човек, роден на астероида. Вече младеж, той се бори да открие мястото си и себе си. Опознава Икар и тайните му, пазени от него и от повечето хора; сблъсква се със странни и чудни неща, често върти около себе си цялото общество на Икар. Обича, търси щастие, ревнува. Накрая изчезва при неясни обстоятелства — може би паднал в черна дупка, а може би пръв от всички хора срещнал извънземен разум.
Източник: [[http://bgf.zavinagi.org/index.php/Пътят_на_Икар|БГ-Фантастика]]
— Позна — рекох му раздразнено, но и удовлетворено, защото думите му показваха, че неговата мисъл все пак е бродила по пътищата, из които аз сега се препъвах. — Както и аз сигурно ще позная с какви доводи се готвиш да ме оборваш: че в хипотезата ми има схоластика, защото доказва реалността на нещо с наличието на понятие за него в мозъка ни. И че схоластиката е още невинна история в сравнение с тоя абсолютен детерминизъм, който се съдържа в такава една теория, но, мили татко…
— Но, мили синко — нервно се изсмя баща ми и ме хвана под ръка и ме помъкна към къщи, защото след заминаването на майка ми, Хели, усетила колко е самотен, настоя да се преместим при него. — Но, мили синко, аз съвсем нямам намерение да те оборвам. Нали затова ти възложихме да се занимаваш с децата! Записвай и регистрирай всичко, прави каквито си щеш изводи, създавай колкото си щеш теории, може пък да изскочи нещо от тая работа! Важното е да не забравяш сам да се оборваш понякога, както го направи сега. И да посмириш гордостта си, и да не забравяш Вероника, която ни доказва, че може пък не ние да сме пъпът на материята и че материята едва ли разчита само на нас в стремежа си да се самопознае.
Зинах да кажа нещо, но той отново ме прекъсна, видимо насилвайки се към някакъв шеговит край на спора ни:
— В нашия пълен с парадокси свят трябва да признаем и парадоксалността в развитието на познанието ни. Грешната мисъл, например, има същата положителна стойност, както и правилната. Дори е по-ценна. Ето, още Енгелс е забелязал, че нашето познание винаги ще си остане приблизително. Следователно правилната мисъл винаги ще бъде само относително правилна, докато погрешната си е абсолютно погрешна. Създаваните от нас грешни хипотези спестяват лутаници на ония след нас и по този начин ги правят по-умни. А това не е малко, нали?
Ето как баща ми, който иначе никога не отбягваше какъвто и да е научен разговор, приключваше опитите ми да го заинтригувам с децата, да го заставя да ми помага. Отначало това ме озадачаваше и огорчаваше, но после го оправдах. Не можеш наистина да скачаш от един проблем на друг, без поне до сърцевината му да си стигнал, а още по-малко оправдано е да прескачаш проблемите, когато малобройността на научния екип и първото му задължение — да оцелее физически — налагат строга последователност на изследванията.
Тогава в онзи първи разговор с баща ми аз му казах:
— Както петте вида енергии са в същност само варианти на една обща енергия…
— Това съвсем не е доказано — прекъсна ме той. — А и теорията за структурата и поведението на Вселената като твърдо тяло, на която се готвиш да се позовеш…
— Друга ми е мисълта — не го оставих и аз да се доизкаже. — Става въпрос за това сливане на децата с пространството. Изглежда и тук вариантите са много. Аз поне съм се сблъсквал с няколко…
И разказах на баща си за своето видение от експедицията към Вероника. И за магнитния удар му разказах, и за това как Дарян напусна кораба, и как са ме изстреляли в аварийна торпила, и как съм гледал изтичането на пространството. Всичко му разказах, до най-малките подробности, защото междувременно бях повярвал в него, принуден и от децата, и от признанието на Хели за посещението й при мен, за което и баща ми вече знаеше. Не му разказах само най-последната от подробностите на своето видение.
— Стига си ми размътвал главата — изръмжа баща ми вече не толкова шеговито. — Явно е, че искаш просто да ми внушиш, че щем — не щем трябва да те вземем със себе си.
Но беше много замислен. И си остана замислен през цялото време на вечерята ни. Хели го поглеждаше в недоумение, свикнала на доброто му настроение по време на съвместните ни хранения. Баща ми не криеше, че е извънредно доволен от новата си снаха и че е дори по бащински влюбен в нея. Аз й смигнах, за да й дам да разбере кой е виновен за неучтивата му разсеяност, а после, след като си пожелахме „лека нощ“, й казах и причината. Хели също знаеше видението ми без последната негова подробност. Тя и сега се сгуши в мен, както обичаше да прави това, сякаш търсеше непрекъснато закрила от нещо си. После въздъхна: