Право на двубой
- Автор: Семьонова Мария
- Серия: Волкодав #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Теллалов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Право на двубой». Краткое содержание книги:
Е, почти всеки, реши вянинът и не започна да я разубеждава. Лошото бе единствено това, че Лудата огласи намерението си тъкмо когато той, Еврих и Рейтамира вече бяха на прага и излизаха. Жена на години нямаше да може да следва дългите крачки на двама мъже и млада булка. Щеше да ги забави.
— Сами ще стигнем, приятелю варварино — успокои вянина Еврих, когато стана ясно, че от лечебницата до кръчмата ще му се наложи да стигне на бегом. — Да не мислиш, че само да се обърнеш на другата страна и веднага ще ни изядат с парцалите!… Ще се справя!
— Да, ще си вървим с майчицата бавничко, бавничко — и ще стигнем! — подкрепи го Рейтамира.
Вълкодав не пожела да спори и да напомня на граматика случки като онази на площада с кемера им, затова само кимна в знак на съгласие. Ала продължи с тях, чудейки се как толкова лесно нарлакската булка нарича „майчица“ чужда жена. Той би се обръщал към нея с „госпожа“. С цялото уважение. Дори „господарка“ би й викал, ако е почтена и многодетна. Но в никакъв случай „майка“. А то и Еврих вече няколко пъти се обръща така към Лудата Сигина — навярно за да се хареса на Рейтамира. Майчица… голяма работа, че в Четирите дъба му се привидя в нея нещо… познато. Вянските мъже, от раждане до смърт, имат само една майка. Свята дума е това. Твърде голямо слово е, за да го лепваш на друга — ни леля, ни вуйна, ни баба, никоя.
Чужди нрави, чужди земи…
Както винаги, отвори им младият брат Никила. Той учтиво прие гостите и ги поведе навътре, а Вълкодав, като се убеди, че всичко е наред, хукна към „Зъбатката“. Затова и не забеляза, че старият Ученик, едва срещнал погледа на Сигина, първо замръзна от изумление, а миг по-късно дори понечи да коленичи пред нея. Не го стори само защото очите на Лудата го задържаха изправен сякаш с мека длан, която го възпря — ласкаво, майчински…
Кей-Сонмор имаше вид на човек, приготвил на приятел отличен подарък. При това сериозен дар, какъвто не се връчва между другото, който изисква да се очаква с нетърпение, изгаряйки от любопитство и тормозейки се от неизвестността. Подаръкът трябва да внушава дори малко страх на онзи, комуто е предназначен. Трябва да доведе получателя до състоянието на гладен просяк, подушил паница чорба, само дето не знае още каква е тя. Нека се развълнува, нека си въобрази неведомо какво, нека малко се стресне, че може би всичко е само не много добра шега!…
Всъщност още от детските им години Сонмор Младши никак не успяваше да разпали подобни подозрения у приятеля си. Всеки път, когато се оглеждаше към недъгавия си побратим с хитро присвити очи, той виждаше на лицето му само стъписана и притеснена, но кротка усмивка, пълна с безпределно доверие. И макар Луга никога — Свещеният огън му е свидетел! — нищо лошо не гласеше на гърбушкото, всеки път в такъв миг го обземаше чувство, подобно на срам. Срамуваше се от якото си здраво тяло, от късмета си да се роди читав. От това, че наистина би могъл да изиграе по какъв ли не начин добродушния майстор Улойхо…
Дали тъкмо това бе отгатнал Сонмор, когато позволи на наследника си да нарече сакатото момче свой побратим?…
Свитата на Младшия със смях и закачки обикаляше кондарските улици, а после, съвсем неочаквано за Улойхо, спря пред току-що отварящата се врата за посетители „Сегванска зъбатка“.
Рейтамира галеше струните на лютнята, припявайки й полугласно за наслада на десетина слушатели. По града бавно, но вярно се плъзгаше мълвата, че в „Зъбатката“ всеки ден идва една девойка, която превръща в песни стихотворенията на знаменит галирадски поет. Рейтамира даже успя да се сдобие с прякор, който хем я ласкаеше, хем я притесняваше с нескромността си — Гласът на Декша. Отнякъде в Кондар знаеха, че едноокият стихотворец не е получил от щедрите Богове нито слух, нито музикална дарба. Мнозина пробвали да съчетаят словата му със звучни струни, ала комай никой не бе успявал досега да го направи толкова сполучливо, колкото Рейтамира. Ето така се сдоби Стоум с дузина нови постоянни гости, които поръчваха пиене и угощение, за да не ги изгонят от кръчмата.