Загадката на Уайвърн
- Автор: Ле Фаню Джозеф Шеридан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадката на Уайвърн». Краткое содержание книги:
Известен в Дъблин от 19-и век като „Принц на мрака“ заради странните си нощни навици, Льо Фану е очарован от окултното. Неговите произведения черпят от готическите традиции, ирландския фолклор и дори от обществения и политическия живот на неговите англо-ирландски съвременници. Въпреки че понякога съдържат в себе си неописуеми ужаси, тези истории се съсредоточават главно върху изживяванията на преследваните мъже и жени, а не толкова върху техните посетители.
Красива девойка се омъжва за наследника на местно имение, но това, което изглежда като щастлив край, е само началото на напрегнат трилър. Зловещи намеци за свръхестественото пронизват този класически роман на ужасите от 1869 г., чието действие се развива в обитавано от духове имение, където млада невеста е застрашена не само от семейните тайни, но и от злонамерените машинации край себе си.
— О, пак е забравил вътрешната врата отворена — каза тя, кимна леко и с приветлива усмивка отвори вратата и пусна момчето в градината.
Сетне затвори и двете врати.
— Вдигни глава, момченце — каза дамата в черно с приятен глас.
Лицето му й допадна. Беше много хубаво момче, със сериозно изражение, стеснително и умно, а освен това лицето му притежаваше някаква неописуема изисканост. Тя му се усмихна още по-мило, постави върха на пръста си под брадичката му и каза:
— Ти си син на благородник и си добре облечен. Как се казваш?
— Баща ми се казва господин Хенри — отвърна той.
— А къде ходиш на училище?
— Не ходя на училище. Вземам уроци от господин Уортън на около половин миля от тук.
— Сигурно ти е много забавно да си играеш с другите момчета — на крикет и на какво ли не?
— Не ми е позволено да си играя с момчетата.
— Кой ти забрани?
— Приятелите ми няма да ми позволят.
— А кои са приятелите ти?
— Никога не съм ги виждал.
— Така ли? А не живееш ли с баща си?
— Не, живея с Марджъри.
— Искаш да кажеш с майка си?
— О, не. Тя е починала много отдавна.
— И баща ти е богат… Тогава защо не живееш с него?
— Бабчето ми каза, че някога е бил богат, но после е станал беден.
— И къде е той сега?
— Не знам. Трябва да ходя на училище — каза той, ставайки все по-уверен, колкото повече се взираше в това благо лице. — Бабчето казва, че приятелите ми ще ме изпратят там след три години.
— Ти си много хубаво и несъмнено много възпитано момче. След малко ще пием чай. Остани да ни правиш компания.
Малчуганът държеше сламената си шапка в ръка, вдигнал поглед към лицето на дамата, чиито тънки пръсти бяха положени почти гальовно върху гъстата му кестенява коса, докато тя го гледаше усмихната с очите си „с цвят на вода“. Вероятно самотното детство представляваше особен интерес за нея.
— Много е учтиво от твоя страна да свалиш шапката си в присъствието на дама, но си я сложи пак, защото не стоя по-високо от теб. Ще отида да им кажа да приготвят чая. Дулчибела — провикна се тя, — Дулчибела, този малък приятел ще пие чай с нас. Двамата с Ейми ще си поиграят, докато се приготвим. Ти не ставай, седи и си почивай.
Жената махна с ръка, за да възпре опита на възрастната жена да стане.
— Е, скъпа, играй си така, че да те виждам, докато мама се върне — каза скованата от ревматизъм възрастна жена на малкото момиче — Не бутай този голям камък, не можеш да го отместиш, само ще счупиш красивото си гръбче, докато се мъчиш.
С тази и с други подобни заръки децата бяха оставени да си играят.
Момчето установи, че младата госпожица е доста властна, но му беше приятно да го командва и той се катереше по дърветата, за да откъсне любимите й ябълки, после се покатери по стената на градината, за да откъсне едно диво цвете и накрая тя каза:
— А сега ще играем на кегли. Кутията е ей там, подреди ги на пътеката. Да, точно така. Значи си играл. Кой те научи?
— Баба.
— Баба ти има ли кегли?
— Да, много по-големи от тези.
— Наистина ли? Значи баба ти е богата?
— Така мисля.
— Колкото мама ли?
— Градината й не е толкова голяма.
— Започвай. Ах, ах, улучи една. Кой играе най-добре?
— Том Ориндж. Майка ти познава ли Том Ориндж?
— Сигурно го познава. Дулчибела, мама познава ли Том Ориндж?
— Не, скъпа.
— Не, не го познава — повтори момиченцето. — Кой е той?
Какво, да не познават Том Ориндж! Как е възможно? И той се отпусна да разказва по тази прекрасна тема.
— Том Ориндж трябва да дойде на чай при мама. Ще й кажа да го покани — реши младата госпожица.
Продължиха да играят и да ръсят подобни умнотии, след това пиха чай и след около час момчето подтичваше по пътя към дома, внезапно обзето от тревожни опасения относно това доколко е било уместно да завързва това познанство без решението на бабчето си.
Благият глас и обичливата усмивка на бабчето го посрещнаха на вратата на къщата:
— Добре дошъл, скъпи мой. Къде беше, защо толкова късно се връщаш при бабчето си?
Прегърнаха се и се целунаха, а след това той й разказа какво се е случил и попита:
— Неправилно ли постъпих, бабче?
— Ни най-малко. Тази дама е много добра и много изискана, освен това е подходяща компания за теб. Както виждаш, познала е благородната кръв в чертите на лицето ти. Можеш да отидеш и утре вечер, както те е поканила, а и колкото пъти те покани след това. Приятелите ти не биха искали да си в компанията само на деца без образование и добри обноски — и кой може да ги вини, защото такива деца винаги се забъркват в неприятности, което пък е началото на лошия характер. А ти, скъпи мой, ще заминеш едва след три години, слава на Бога, в голямо училище, където учат само най-добрите деца.