Град Отчаяние

— Тихо.

Билингзли все така гледаше Дейвид и търкаше с дългите си, изкривени пръсти кожата между двете си очи.

— Мисля, че не е изключено — каза той и отново се спогледа за секунда с Маринвил. — Мисля, че поне е опитал.

— За колко души става изобщо дума? — попита Ралф.

— Колко души живеят в Деспърейшън? Сто и деветдесет, може би двеста. С новите миньори, които започнаха да прииждат напоследък, да речем петдесет-шестдесет отгоре. Макар че е трудно да се каже колко от тях са били в града и колко в ямата.

— Коя яма? — заинтересува се Мери.

— Китайската яма. Онази, която отварят отново. За медта.

— Не можете да ме убедите, че един-единствен човек, пък макар и грамаден като лос, е способен да обиколи целия град и току-така да убие двеста души — натърти на цифрата Маринвил. — Защото, извинявайте много, но не го вярвам. Искам да кажа, винаги съм бил убеден в неограничените възможности на американеца, но това ми се струва просто прекалено.

— Е, може и да е пропуснал някого при първия тур — отвърна му Мери. — Нали ти самият каза, че докато те карал в участъка прегазил някакъв човек на улицата? Ей така, прегазил го съвсем умишлено…

Маринвил се обърна към нея и я удостои с намръщване на веждите.

— Мислех, че отиваше до клозета.

— Имам здрави бъбреци. Така беше направил, нали? Блъснал някого на улицата. Ти самият така каза.

— Добре, добре, някой си Ранкорт, така го нарече. Били Ранкорт.

— О, Боже — затвори очи Билингзли.

— Познавахте ли го? — попита Ралф.

— Господине, в градче като нашето всеки всекиго познава. Били работеше в бакалницата, в свободното си време подстригваше.

— Така да бъде. Ентрейджиън го прегази на улицата — прегази го като мръсно псе. — Маринвил изведнъж се беше ядосал, сякаш те бяха виновни. — Приемам идеята, че Ентрейджиън е убил много хора, знам на какво е способен…

— Дали? — прекъсна го невъзмутимо Дейвид и прикова погледите на всички върху себе си. Но отново насочи вниманието си към шарената риба на стената.

— Един човек да убие неколкостотин… — разсъждаваше на глас Джони, но се спря, сякаш беше изгубил нишката на мисълта си. — Дори да го е сторил през нощта… Искам да кажа, вижте сега…

— Може и да не е бил съвсем сам — предположи Мери. Лешоядите и койотите сигурно са помагали.

Маринвил направи последен опит да отблъсне подобна мисъл — дори в мрака на тоалетната Мери четеше напрежението в погледа му, — но най-накрая се призна за победен. Въздъхна тежко и се поглади по главата, все едно го болеше.

— Добре, може и да са помагали. В крайна сметка мен самия се опита да ме скалпира най-отвратителната птица на земята, и то след като той я накара. В това няма как да не съм сигурен. И все пак…