Баланс на силите
- Автор: Кланси Том
- Серия: op-center #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Думбалакова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Баланс на силите». Краткое содержание книги:
Ейдийн изруга наум. Висшият офицер носеше очилата си от системата за наблюдение от разстояние. По всяка вероятност приемаше образи от камерите зад тях и но този начин я беше забелязал. Бяха се разделили, но сега тя беше в клопката.
— Горе ръцете — заповяда той на испански.
Ейдийн се подчини. Той взе оръжието й.
— Коя си ти? — попита той.
Ейдийн не отговори.
— Нямам време за губене — каза генерал-майорът. — Отговори ми и си тръгваш. Ако не се подчиниш, те оставям тук с куршум в гърба. Ще броя до три.
Ейдийн беше сигурна, че той не блъфира.
— Едно — започна висшият офицер.
Ейдийн се зачуди дали да не му каже, че е служителка на Интерпол. Никога не се беше изправяла пред смъртта толкова непосредствено. Подобно положение страшно намалява способностите на човек да взема решения.
— Две.
Тя се съмняваше, че генерал-майорът ще я пощади дори ако му каже коя е. Ако не го направеше обаче, гибелта й беше вързана в кърпа.
Ако пък кажеше истината, това почти сигурно щеше да опропасти и живота, и кариерите на Мария, Луис и другарите им. А тя самата щеше да опропасти живота на безброй хора, ако помогнеше на Амадори да се измъкне от ситуацията.
Просто не виждаше начин да се отърве от смъртта…
Чу гърмежа и подскочи. Усети кръв по врата си. Но иначе й нямаше нищо.
Генерал-майорът политна към нея, тя се отдръпна инстинктивно и той се просна на пода. От тила му бликаше кръв като от фонтан. Ейдийн вдигна поглед.
По коридора към нея вървеше някакъв познат мъж. Държеше димящ пистолет, а на лицето му беше изписано мрачно задоволство.
— Фердинанд? — възкликна тя.
Членът на „фамилията“ се поколеба.
— Всичко е наред, аз съм — каза Ейдийн. Огледа се бързо, обърна се с гръб към камерата за наблюдение, за да е сигурна, че лицето й няма да се види, и вдигна маската си, колкото Фердинанд да я разпознае. — Не съм сама — каза Ейдийн. — Дошли сме, за да помогнем.
Фердинанд продължи да върви към нея.
— Радвам се да чуя това — каза той. — Двамата с Хуан се усъмнихме в теб при фабриката, след нападението. Съжалявам.
— Не те обвинявам. Нямаше как да знаете.
Фердинанд вдигна оръжието си.
— С това се снабдих с помощта на твоята приятелка. Отведоха я, а също и Хуан. Искам да ги намеря. Искам да намеря и Амадори.
— Амадори тръгна натам — каза тя, посочи и се наведе да вземе оръжието си.
Кръвта на убития засъхваше по врата й тя я изтри с ръкава на черната си риза. Започна да й се повдига. Не от това, че генерал-майорът бе мъртъв — та нали той беше готов да я застреля. Онова, което я тревожеше, бе, че нито той, нито генералът имаха пръст в събитието, въвлякло Оперативния център в тази ситуация — убийството на Марта Макол. Напротив. Тези двамата всъщност бяха убили убиеца й. Престъплението, за което ги преследваха, се състоеше в това, че са организирали преврат срещу един съюзник на НАТО — преврат, който по ирония на съдбата щеше да бъде подкрепен от повечето испанци, ако бъдеше поставен на гласуване.
„Марта не беше права — помисли си горчиво Ейдийн. — Правила няма, има само пълен хаос.“
Двамата с Фердинанд тръгнаха по петите на Амадори. Водеше Ейдийн, а Фердинанд я следваше на няколко крачки. Ейдийн провери оръжието си. Предпазителят беше вдигнат. Тоя мръсник генерал-майорът наистина се бе канел да я застреля в гърба.
Коридорът беше празен. Чуха изстрел и ускориха крачка. Ейдийн се чудеше дали някой друг — Мария например? — не е открил Амадори. Следата от кръв продължаваше и зад ъгъла. Те я последваха и спряха като заковани. Срещу тях се бе изправил генерал Амадори с пистолет в облечената си в бяла ръкавица ръка. Пистолетът беше опрян в главата на някакъв човек. На Ейдийн й трябваше известно време да проумее кого точно държи генералът.
Беше отец Норберто. А в краката му имаше още един човек, който лежеше по гръб. Не помръдваше.
Даръл Маккаски.
46.
Вторник, 12:24 ч. Мадрид, Испания
Когато беше влязъл в двора пред двореца, отец Норберто беше сигурен, че войниците няма да го застрелят. Виждаше го в очите им, чуваше го в гласовете им.
За този мъж обаче — за човека, току-що застрелял американеца в гръб — въобще нямаше никакви подобни илюзии. С едната си ръка генералът беше опрял пистолета под брадичката му, а с другата беше опънал косата му силно назад. Генералът беше ранен. Нямаше нито време, нито сили да води разговори.