Тайните на занаята
- Автор: Хобб Робин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на занаята». Краткое содержание книги:
Скоро изникна и Август — яздеше чудесна сива кобила и очакваше сигнала за тръгване с почти нечовешко спокойствие. Очевидно времето, прекарано заедно с котерията, го бе променило. Някога той бе жив и общителен младеж, който умееше лесно да се сприятелява. Имаше същата черна и гъста коса като на Искрен. Помислих си, че с течение на времето и увеличаването на задълженията му, свързани с Умението, приликата с Искрен ще се увеличава. Август щеше да присъства на сватбата като прозорец за Искрен, докато Славен произнасяше думите, които трябваше да каже брат му. Гласът на Славен, очите на Август — интересно какво щях да бъда аз?
Молех се шепнешком на Еда час по-скоро да потеглим и да излезем от града. Сякаш измина цяла вечност, докато извиващата се като гигантска змия колона се раздвижи, някъде отпред се развяха знамена, отекна призив на рог и конете, товарните животни и пешите войници пристъпиха едновременно напред. Вдигнах глава и в същия миг забелязах Искрен — стоеше на кулата и ни гледаше. Помахах му, но се съмнявах да ме забележи в местещото се множество. Малко след това минах през портата и излязох на прашния път, който слизаше към полето.
Пътят следваше брега на река Бък, която щяхме да пресечем през един брод недалеч от границата с Фароуското херцогство. Оттам щяхме да продължим през Фароуските равнини, без сенчица и под палещите лъчи на слънцето, чак до Синьото езеро. От него щяхме да вървим покрай река Студ, която извира някъде в Планинското царство. От крепостта Студ започва търговският път, който минава през планините, издига се високо до Бурния проход и след това се спуска надолу към зелените хълмове над Дъждовните равнини. Но ние нямаше да идем чак дотам, а щяхме да се установим в Джаампе, единственото селище в Планинското царство, което би могло да се нарече градче.
До голяма степен пътуването не се отличаваше с нищо особено. След първите три дни всичко си застана на мястото и животът потече в едно относително познато и повторяемо русло, като промените идваха единствено от пейзажа около нас. Всяко селце по пътя излизаше да ни посрещне с цялото си население и да проводи най-добри пожелания за предстоящата сватбена церемония.
Но след като излязохме в безлюдните равнини на Фароу, крайпътните селца постепенно изчезнаха. Богатите чифлици и търговски селища на Фароу се намираха далече на север от нашия път, по поречието на река Вин. Равнините, които пресичахме, се обитаваха единствено от чергарски племена, които вдигаха жилища само когато задуха студеният зимен вятър, в очакване да настъпи отново това, което наричаха „зеления сезон“. Често доближавахме стада овце и кози или табуни коне, но срещите ни с хората от тази равна страна се ограничаваха до вида на коничните им палатки в далечината или самотен пастир, щръкнал на някой от редките хълмове и вдигнал ръка за поздрав.
Двамата с Хендс отново имахме повод да се сближим. Вечер деляхме храна и топлината на огъня и той ми разказваше с присмех за тревогите на Севренс, че прахолякът щял да похаби скъпите одежди на господаря му, или мрачно ми се оплакваше от Род. Аз самият не познавах добре оръженосеца на Славен, но Хендс твърдеше, че бил мнителен и недоверчив човек и че непрестанно го подозирал в опити да открадне нещо от багажа на Славен. Една вечер самият Род се появи до огъня ни и отправи злобна, макар и индиректна закана към всеки, който би се опитал да посегне на богатството на неговия господар. Но ако не обръщаме внимание на подобни досадни дреболии, пътуването бе доста приятно.
Времето се задържа топло и слънчево и ако през деня се потяхме, нощите бяха приятно прохладни. Спях върху одеялото и рядко се налагаше да се завивам с нещо. Всяка вечер проверявах съдържанието на моя сандък, за да се уверя, че всичко с моите безценни треви и билки, както и със свитъците и плочиците на Федрен, е наред. Една нощ се събудих от пръхтенето на Сажда и когато се огледах, ми се стори, че сандъкът едва забележимо е изместен от мястото, където го бях оставил. Но една бърза проверка на съдържанието му бе достатъчна да ме увери, че всичко си е на мястото, а когато споделих това с Хендс, той ме обвини, че съм прихващал болестта на Род.
Редките селца, през които минавахме, ни снабдяваха с пресни продукти и вода, тъй че пътуването ни не беше придружено от никакви лишения.