Школа за магии (Книга първа)
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Олга Дончева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Школа за магии (Книга първа)». Краткое содержание книги:
Срещу тази унищожителна съветска сила се изправят трима американци: офицер от ВВС, който извършва последния рискован полет до центъра на невероятния експеримент, красива и смела служителка от посолството, която проверява на дело идеите си за баланс на суперсилите и резидентът на ЦРУ в Москва, който, осъзнал една съкрушителна истина, прави съдбовна крачка към смъртта.
Холис изчака цяла минута, преди да го последва.
Суриков бе застанал близо до основата на стара бойна кула, на мястото, където тя се сливаше с пастирските стени. Покрай стената имаше стари гробове с надписи на кирилица, които Холис не можеше да прочете.
Суриков извади от джоба на провисналото си палто пакет, увит в „Правда“.
— Искате ли пресен шаран? — попита той.
— Може би — отвърна Холис, доловил миризмата на рибата.
— И така, приятелю — каза Суриков, — научих от „Правда“, че напускате Русия. Бях доста шокиран от новината. Не знаех дали ще дойдете днес. Много се безпокоях.
За Холис не беше трудно да се досети за какво всъщност се тревожеше Суриков.
— Дипломатическият ми имунитет в момента е в известна степен поставен под съмнение. Така че няма нужда да ме питате сигурен ли съм дали не са ме проследили, защото днес съм не по-малко притеснен от вас.
— Така ли? Мен ще ме убият. А вие само ще отидете в затвора.
— Ще ви завидя за куршума в главата, ако ме изпратят на изток за пет или десет години.
— Добре, а как ще се отрази това на сделката ни? — сви рамене Суриков.
— Ние нямаме никаква сделка.
— Ще имаме. Кога заминавате?
— Това го имаше във вашата „Правда“, нали? — отговори саркастично Холис.
— Там не се казва кога заминавате.
— Наистина ли? Заминавам в сряда.
— А кой ще ви замести като аташе? — попита Суриков. Лицето му издаваше известна изненада.
— Не съм напълно сигурен.
— Със заместника ви ли ще преговарям, или с някой друг?
— Ще обсъдим това, преди да се разделим.
По пътеката се зададе млада двойка и отмина към запуснатите гробове. Когато стигнаха до подножието на стената, мъжът коленичи и прокара ръка по надписите. Жената държеше в ръцете си тетрадка.
— Гробът е на монахиня — каза мъжът. — Гулия. Името вече не се среща много често.
Жената отбеляза нещо в тетрадката си. Суриков размаха пакета с рибата под носа на Холис.
— Хванах ги тази сутрин в Сетун. Жена ми ги изчисти, така че мързеливият ерген да бъде готов да плати добри пари.
Младата двойка продължи надолу по редицата гробове.
— Струва ми се, че ме лъжете — каза Суриков. — Знам, че заминавате утре, и че името на заместника ви е полковник Фийлдс.
Холис кимна. Информацията можеше да идва от подслушвателната апаратура в посолството, вероятно засякла как го казва на семейство Келъм, или пък те бяха информирали КГБ. Но какъвто и да бе пътят, беше малко зловещо да чуе това от генерал Суриков.
— Това ви го е съобщило КГБ — каза Холис.
— Да. Те ми казаха името на новото аташе и че заминавате в понеделник, а не в сряда.
— Защо са го направили?
— Обичат да впечатляват хората с информацията, с която разполагат. Не съм офицер от военното разузнаване, ако това си мислите.
Холис никога не бе смятал Суриков за такъв. Той нямаше нито поведението, нито речника на човек от ГРУ.
— Всъщност в КГБ искаха да знаят дали аз или някой от подчинените ми, или от аташетата ни отвъд океана познава полковник Фийлдс. Изглежда, че КГБ има проблеми със съставянето на досието му, и затова дойдоха при мен. — Суриков се усмихна. — Може би ще можете да ми помогнете да ги впечатля.
— Какъв е точно постът ви във военновъздушните сили на Червената армия, генерале?
— Аз съм това, което вие наричате Г–1. Шеф на персонала във военновъздушните сили.
— В какъв мащаб?
— На цялата Червена армия, полковник. Аз държа файловете и досиетата на половин милион души. Това не е много забавна работа, но на бюрото ми понякога се появяват изключително интересни неща. Вярвате ли ми?
— Как КГБ узна името на полковник Фийлдс?
— Мисля, че са проникнали в посолството ви. — Суриков погледна Холис в очите, търсейки някаква реакция по лицето му.
— А как дойде до вас запитването от КГБ? — попита Холис. — Със записка? По телефона?
— Лично. Призоваха ме в Лефортово. КГБ може да призовава дори и генерали. Те обожават да ни молят да наминем в Лубянка или в Лефортово. Човек никога не знае дали ще си тръгне жив от там. Това се случи преди няколко дни.
— Изплашихте ли се, генерале?
— Много.
— С кого говорихте в Лефортово?
— С един полковник на име Павличенко.
— Висок, рус, с нацупена уста и сини очи?
— Да. — Суриков повдигна вежди. — Познавате ли го?
— Да, но под друго име. — Холис осъзна, че Суриков е започнал да отговаря на въпросите му. Често ставаше така, когато дойдеше време за крайния етап на преговорите. Холис нямаше никаква представа дали Валентин Суриков, християнин, заслужаваше повече доверие от генерал Суриков от военновъздушните сили на Червената армия. — След като бях в Лефортово — каза Суриков, — съм по-убеден от всякога в желанието си да се махна оттук.