Лираел
- Автор: Никс Гарт
- Серия: Old Kingdom #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александра Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лираел». Краткое содержание книги:
В продължението на „Сабриел“ носителят на наградата Aurealis за постижения в научната фантастика Гарт Никс изплита завладяваща история за разкрития, орисии и опасности.
— Не ми звучи добре — каза Кучето, внезапно станало сериозно. Опашката му престана да се мята и то гледаше право в Лираел, без да престава да души из въздуха. — Най-добре ми разкажи повече. Започни от началото, когато Клеър дойдоха да те потърсят там долу.
Лираел кимна и преразказа всичко, което й бяха казали близначките, като описа видението, което те бяха споделили с нея.
Когато приключи, Ратерлин се бе разширила в могъщата река, която познаваше по-голямата част от Кралството. Беше широка повече от миля и много дълбока. Тук, в средата, водата беше тъмна, прозрачна и синя, и в нея се виждаха много риби, сребристи в дълбините на реката.
Кучето лежеше, опряло глава на предните си лапи дълбоко замислено. Лираел го гледаше, взирайки се в кафявите очи, които изглеждаха съсредоточени върху някакви много отдалечени неща.
— Това не ми харесва — каза накрая то. — Изпращат те на опасна мисия и никой не знае какво става всъщност. Клеър не могат да видят ясно, кралят и Абхорсен дори не са в Кралството. Онази дупка в земята, която поглъща светкавиците ми напомня за нещо наистина много лошо… а също и онзи некромант.
— Ами, предполагам, че бихме могли да отидем някъде другаде — каза недоверчиво Лираел, притеснена от силната реакция на Кучето.
Кучето я погледна изненадано.
— Не, не можем! Ти имаш дълг. Не го харесвам, но сме тръгнали. Не съм споменавал нищо за отказване.
— Така е — съгласи се Лираел. Щеше й се да каже, че и тя не го е предлагала. Просто излагаше една възможност. Но очевидно щеше да бъде по-добре да остави въпроса така.
Кучето замълча за миг. После каза:
— Онези неща, които ти бяха оставили в стаята. Знаеш ли как да ги използваш?
— Възможно е дори да не са били за мен — каза Лираел. — Просто случайно ги открих. Но така или иначе, не ги искам.
— Който много подбира, може да се докара до просяшка тояга, ако не е избирал в началото — каза Кучето.
— Какво ще рече това?
— Нямам представа — каза Кучето. — И така, знаеш ли как да използваш нещата, които ти бяха оставили?
— Ами, чела съм „Книгата за спомените и забравата“ — отвърна с половин уста Лираел. — Така че предполагам, че знам на теория…
— Трябва да практикуваш — заяви Кучето. — По-късно може да ти потрябват практически познания.
— Но така ще се наложи да вляза в смъртта — възнегодува Лираел. — Никога досега не съм го правила. Дори не съм сигурна, че трябва да го правя. Аз съм Клеър. Трябва да виждам бъдещето, а не миналото.
— Трябва да използваш даровете, които са ти дадени — каза Кучето. — Представи си как би се почувствала, ако ми дадеш кокал, а аз не го изям.
— Изненадана — отвърна Лираел. — Но ти наистина заравяш кокалите понякога. В леда.
— Винаги ги изяждам, в крайна сметка — каза Кучето. — В подходящия момент.
— Откъде знаеш, че това е подходящият момент за мен? — попита подозрително Лираел. — Искам да кажа, откъде знаеш за какво са предназначени моите дарове? Не съм ти казала, нали?
— Чета много. Дължи се на това, че живея в библиотека — каза Кучето, отговаряйки най-напред на втория въпрос. — А пред нас има много острови. Един остров може да бъде идеалното място, на което да спрем. Можеш да използваш Тъмното огледало на някой от тях. Ако нещо те последва от пределите на смъртта, можем да се качим на лодката и просто да отплаваме.
— Имаш предвид, ако някое мъртво същество ме нападне — каза Лираел. Това беше реалната опасност. Всъщност тя много искаше да погледне в миналото. Ала не желаеше да влиза в смъртта, за да го направи. В „Книгата за спомените и забравата“ се обясняваше как става и я уверяваха, че ще успее да се върне. Ами ако грешаха?
А и панфлейтите бяха много добри, сами по себе си, като оръжие и защита срещу мъртвите. Седем флейти, носещи имената на седемте звънци, които некромантите използваха. Само че те не бяха така могъщи, както звънците, и в една от главите на книгата се казваше, че „макар по принцип да са инструмент на някой възпоменател, флейтите нерядко се използват и от бъдещия Абхорсен, докато овладее звънците.“ А това не ги правеше толкова фантастични.
Ала дори флейтите да не бяха силни колкото звънците, според книгата бяха достатъчно мощни, за да осигурят безопасността й. Ако умееше да ги използва както трябва, разбира се, като трябваше само да се учи от книгата, за да продължи нататък. И все пак, имаше нещо, което тя много искаше да види…
— Трябва да стигнем в Едж колкото можем по-скоро — каза решително. — Но предполагам, че бихме могли да отдъхнем няколко часа. Само че първо трябва да дремна за малко. Когато се събудя, ще спрем на някой остров, ако наблизо има такъв. После… после ще вляза в смъртта и ще погледна в миналото.