Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
Мрак, люшкането на кораба по вълните и безкрайното му повръщане. Сред страха и вцепеняващото отчаяние изплува огромно и блестящо множество от невъзможни сгради — Константинопол от последните дни на Византийската империя, с неговите фантастични тълпи и пазари за роби. Заплашителното бръщолевене на чужди езици, заплахи на понятния за всички език на жестовете и навсякъде край него — врагове, които той не можеше ни да различи, ни да умилостиви, ни да избяга от тях.
Години и години щяха да минат, повече, отколкото трае животът на смъртните, преди Арман да се върне към този страшен момент и да им даде имена и история — на византийските дворцови служители, които щяха да го кастрират, и на ислямските пазачи на харема, които щяха да направят същото, и на гордите воини мамелюци от Египет, които щяха да го отведат със себе си в Кайро, стига да бе по-силен и по-русоляв, и лъчезарните венецианци с тяхната мека реч с клинове и кадифени жакети, най-ослепителни от всички, християни също като него, които обаче се смееха весело помежду си, докато го оглеждаха, а той стоеше ням и неспособен да отговаря, да се моли, дори да се надява.
Видях морето пред него, ширналата се развълнувана синева на Егейско и на Адриатическо море, и отново гаденето в трюма и тържествената му клетва да не оживее.
А после — величествените мавритански дворци на Венеция, които се издигаха над бляскавата повърхност на лагуната и домът, в който го отведоха, с неговите десетки и десетки тайни стаички, небесната светлина, която мяркаше само през прозорци с решетки и другите момчета, които му говореха на онзи мек странен език, венецианския, и заплахите и придумванията, и как бе убеждаван, въпреки всичкия си страх и суеверия, да извършва грехове с безкрайно шествие от непознати сред този пейзаж от мрамор и факли, и всяка стая откриваше нова жива картина на нежността, която се предава на все същия ритуал, и необяснимо, и в крайна сметка жестоко желание.
И най-сетне, една нощ, когато много дни наред той бе отказвал да се подчини и беше гладен и изранен, и вече не искаше да разговаря с никого, отново го избутаха през онази врата, както си беше мръсен и ослепял от тъмното в стаята, в която го държаха заключен, и създанието, което чакаше да го получи — високият, облечен в червено кадифе, с тънко и лъчезарно лице, го докосна толкова нежно с хладните си пръсти, че той, полусънен, не се разплака, когато видя как монетите преминаха от едни ръце в други. Но парите бяха много. Твърде много. Продаваха го. А лицето бе толкова гладко, че приличаше на маска.
В последния миг закрещя. Започна да се кълне, че ще се подчинява, че повече няма да се противи. Ще му кажат ли къде го отвеждат, той няма повече да бъде непокорен, моля ви, моля ви! Но докато го дърпаха надолу по стълбите към влажния мирис на водата, той отново усети докосването на силните, изящни пръсти на новия си господар, а върху шията си — хладни, нежни устни, които никога, никога не биха го наранили, и първата смъртоносна, неустоима целувка.
С любов и с любов, и с любов бе преизпълнена вампирската целувка. Тя окъпа Арман, пречисти го — това е всичко! — и го качиха на гондолата, и гондолата запълзя като огромен злокобен бръмбар по тесния проток към каналите под друга къща.
Опиянен от наслада. Опиянен от копринените бели ръце, които приглаждаха назад косата му и гласът, който го наричаше красавец; от лицето, което в прочувствени мигове преливаше от изразителност, само за да премине в покой и да стане тъй ведро и ослепително, сякаш бе изваяно от алабастър и скъпоценни камъни. Беше като езерце с води, огрени от луната. Докоснеш ли го само с върха на пръста, и целият живот изплуваше на повърхността, само за да се разтвори отново в покоя.
Опиянен в светлината на утрото, от спомена за онези целувки, той сам отваря една врата след друга и вижда книги, карти и статуи от гранит и мрамор, другите чираци го намират и търпеливо го въвеждат в работата — оставят го да гледа как стриват ярките пигменти, учат го да смесва чистия цвят с жълтък от яйце и как да полага лак от яйчен жълтък върху дъските, и го качваха горе на скелето, където те полагаха внимателни мазки по краищата на огромно изображение на слънце и облаци, показваха му онези великолепни лица и ръце, и ангелски крила, които само четката на Майстора докосваше.