Наследство

Знаеше, че рано или късно Кати-Бри също ще свикне с тежката загуба. Тя бе млада и силна, а жаждата й за приключения по нищо не отстъпваше на неговата. Кати-Бри също щеше да се научи да се усмихва през горчивите сълзи.

Единственият, за когото скиталецът се тревожеше, бе Бруенор. Кралят вече не беше млад, много по-трудно му бе да обърне мислите си към онова, което му предстоеше оттук нататък. И все пак, Бруенор бе надмогнал не една и две трагедии през дългия си, тежък живот, а коравите джуджета обикновено приемаха смъртта като нещо естествено и неизбежно. Дризт трябваше да вярва, че Бруенор ще се окаже достатъчно силен, за да продължи напред.

Едва когато мисълта му се насочи към Риджис, елфът започна да осъзнава и останалите последици от случилото се. Артемис Ентрери, страховитият убиец, сторил безброй злини в живота си, най-сетне бе мъртъв. Не един и двама щяха да заликуват при тази новина.

Нямаше го и домът До’Урден, единствената връзка на скиталеца със света на неговите събратя. Възможно ли бе най-сетне да се е изплъзнал от хищните лапи на Мензоберанзан? Можеха ли обитателите на Митрил Хол и скъпите му приятели да си отдъхнат с облекчение, сега, когато на мрачната заплаха бе сложен край?

Така му се искаше да повярва в това! От онова, което знаеше за смъртта на Уолфгар, бе разбрал, че в галерията се е появила йоклола, доверена прислужница на Лолт. Ако походът на мрачните бе предизвикан единствено от отчаяното желание на Виерна да го залови, какво търсеше едно толкова могъщо същество в редиците на малкия й отряд?

Ето тази мисъл не му даваше мира, докато седеше в стаята си и не спираше да се връща към жизненоважния въпрос — свършено ли бе със заплахата на мрачните елфи, беше ли му писано най-сетне да бъде оставен на мира от града и народа, които бе напуснал завинаги преди почти тридесет години?