Интервю с вампир

— Това е минало, Лестат — отвърнах аз.

— Да, да — закима той яростно. — Минало е. Тя не биваше… нали знаеш, Луи… — Той клатеше глава, а гласът му набираше сила. — Тя не биваше да става една от нас, Луи. — Той потупа по хлътналите си гърди с юмрук.

Имах чувството, че тя никога не е съществувала, че е била само някакъв странен, фантастичен сън, така интимен и съкровен, че не можех да го споделя с никого. Стар, отдавнашен сън. Вгледах се в него и се опитах да си спомня времето, когато бяхме тримата заедно.

— Не се страхувай от мен, Лестат — казах му. — Няма да те нараня.

— Ти се връщаш при мен, нали, Луи — прошепна той с тънък и писклив глас. — Връщаш се у дома, при мен, нали? — Прехапа устна и ме погледна с отчаяние.

— Не, Лестат. — Поклатих глава. Той като че обезумя за момент, направи няколко объркани, трескави жеста, а после седна и закри с длани лицето си. Другият вампир, който се взираше студено в мен, попита:

— Така ли е… връщаш ли се при него?

— Не, разбира се — отвърнах аз.

Той се ухили криво, сякаш да покаже, че е очаквал това и всичко отново се стоварва на неговите плещи. Излезе на верандата, но остана наблизо.

— Исках само да те видя, Лестат — продължих аз, но той като че ли не ме чуваше. Нещо друго беше привлякло вниманието му. Взираше се с широко отворени очи в пространството и притискаше ръце към ушите си. Тогава и аз го чух. Беше сирена. Звукът се засилваше, а неговите очи се присвиваха болезнено и пръстите му се впиваха все повече в ушите му. Сирената виеше оглушително.

— Лестат! — надвиках аз плача на бебето, което също се беше изплашило от сирената. Но той не ме чу. Устните му се бяха изопнали и разкриваха зъбите в отвратителна гримаса на болка. — Лестат, това е само сирена! — Той се наведе напред и ме стисна здраво, а аз, кой знае защо, също хванах ръката му. Лестат се наведе и зарови глава в гърдите ми, като стискаше ръката ми така, че ми причиняваше болка. Стаята се изпълни с червени светлини за миг и сирената отмина нататък.

— Луи, не мога да издържам повече, не мога — изрева той през сълзи. — Помогни ми, остани с мен.

— Но от какво се страхуваш? — попитах. — Не знаеш ли какво представляват тези неща? — Русата му глава се притискаше към палтото ми и аз си го спомних какъвто беше преди — висок джентълмен с широко черно наметало, с отметната назад глава, който пее с плътен и прекрасен глас ария от операта, която сме гледали току-що, бастунът му потропва по паважа в такт с музиката, огромните му сияещи очи омагьосват някоя млада дама и песента замръзва на устните му, които се извиват в усмивка. Изведнъж всичкото зло се стопява в прилива на удоволствие от факта, че си жив.