Индигова магия

Когато му разказах, той поклати изумено глава.

— Боже, Сейдж. При теб е или всичко, или нищо. Никаква скука, винаги нещо се случва.

Заковах се пред него и се наведох през масата.

— Зная, зная. Смяташ ли, че преди малко съм извършила огромна грешка? Господи, може би Маркъс беше прав и наистина някакво внушение в татуировката ме е принуждавало да бъда лоялна и покорна. Свободна съм от час и изгубих самообладание пред началничката си.

— Доколкото разбрах, си замазала гафа — отвърна той, макар че върху челото му се появи малка бръчка. — Но аз ще бъда разочарован, ако те изпратят на някое по-спокойно място. Това ми се струва най-лошият сценарий, съдейки по това, което ми разказа.

Прихнах, ала в смеха ми се долавяше истерична нотка.

— Какво, по дяволите, е станало с мен? Правех откачени неща и преди тази вечер Маркъс да развали татуировката. Срещам се с бунтари, преследвам зли вещици и дори си купих онази рокля! Да крещя на Стантън е само поредното в дългия списък на лудости. Както ти казах в „Пайове и разни други“ — вече не зная коя съм.

Ейдриън се усмихна, улови ръцете ми и пристъпи към мен.

— Е, първо, аз съм експертът по лудостта, а това твоето е нищо. А относно това коя си, ти си същата красива, смела, абсурдно умна и кофеинизирана борбена натура, както в деня, когато те срещнах.

Най-после бе сложил „красива“ в списъка с всички тези прилагателни. Не че би трябвало да ми пука.

— Сладкодумец — изпухтях присмехулно. — Когато се срещнахме, не знаеше нищо за мен.

— Знаех, че си красива — възрази Ейдриън. — За останалото само се надявах.

Винаги, когато ми правеше комплименти за външния вид, в очите му блестяха тези пламъчета, сякаш виждаше много повече, отколкото външната обвивка. Това беше смущаващо и опияняващо… но аз нямах нищо против. И това не беше единственото, което внезапно ми се стори поразително. Как така той се бе сближил толкова с мен, а аз дори не съм го осъзнала? Като че ли имаше някакви тайни способности. Ръцете му бяха топли върху моите, пръстите ни се преплитаха. У мен все още имаше отблясъци от предишната ми радост, а близостта ми с него усилваше тези чувства. Зеленото в очите му беше прекрасно както винаги, а аз се запитах дали моите имат същия ефект върху него. Кехлибарените оттенъци в тях бяха примесени с кафяво и той веднъж бе казал, че приличат на златни.

„Той е единственият, който никога не ми е заповядвал да правя каквото и да било осъзнах. О, разбира се, придумвал ме е да направя доста неща, много често с ласкателства и сладки приказки. Но не е изисквал нищо от мен, не и като алхимиците или Маркъс. Дори Джил и Анджелина се впускаха в предисловия, преди да поискат нещо.“

— Ти трябва да…

— Като спомена за онази рокля — прекъсна ме той, — още не съм я виждал.

Засмях се тихо.