Вестители

— Знаеш какви са законите. И въпреки всичко… — той сключи вежди сякаш не намираше правилните думи. — Не мога да пропъдя тези чувства, Ксения — в този миг единственото, което желаех, беше да се хвърля в обятията му и да потъна в тях, да се слея с целувките му. Но той продължи да говори. — Това, което изпитвам към теб е… — думите му замръзнаха във въздуха, той се отдръпна и застана нащрек. — Бързо, ела — подкани ме без да пуска ръката ми.

Изкачихме се по стълбите, които водеха към западната част на сградата и застанахме тихо над стълбището така, че да чуваме какво се случва във фоайето без да бъдем забелязани.

— Какво има? — прошепнах.

— Тихо! Солдати — отвърна Игор.

Посочи с поглед надолу, където се появиха трима високи и широкоплещести мъже. И тримата бяха облечени в костюми и носеха палта, подобни на това на Игор.

— Току-що научихме, че цялата местност е била нападната от кръвожадните — каза единият сурово.

— Нима са действали открито? Тук? — попита единия.

— Не тук. В България — отвърна първият.

Гласът му, макар да оставяше впечатление за твърдост и непоколебимост, звучеше разтревожено.

— Предприел ли е нещо българският отряд? — запита третият.

— Български отряд почти не съществува. Подадоха ни сигнал, но не могат да направят повече.

— Кога се е случило? — запита единият воин.

— Забелязани са преди четири месеца. Разузнавали са без да оставят жертви и следи. Сега вече целият манастир е под техен контрол. Много от жертвите са превърнати…

— Монахини и попове, превърнати в кръвожадни? — извика отвратено солдата.

— Само монахини. Манастирът е девически — поправи го и долових в гласа му горчивина.

— Било е организирано и премисляно! — изненада се единият.

— Не можем да си обясним какво ги е подтикнало да действат открито и толкова структурирано. Те не по-малко от нас се стараят да пазят съществуването си в тайна.

— Кой е манастирът?

— Драгалевски манастир „Св. Богородица Витошка“ — отвърна.

Притиснах ръка към устата си от смайване.

— Област?

— Софийска, в полите на планина Витоша.

— Какви са заповедите? — запита другият в готовност.

— Заплахата трябва да се неутрализира преди да действат открито в столицата. За момента чакаме нареждания.

— Разбрано — отвърнаха в един глас.

— Всичко това е секретно. Знаете процедурата.

Останалите кимнаха решително. Запътиха се към източното крило и останахме сами.

— Драгалевският манастир — прошепнах, обзета от ужас. — Игор, игуменката на манастира ми даде този медальон.

Той ме погледна мрачно и ме подбутна.

— Ксения, трябва да тръгваме.

— Къде? — погледнах го отчаяно.

— Трябва да се върнем на бала. Не можем да си позволим да забележат отсъствието ни.

— Игор, знаеш ли нещо? Какво става там? — попитах го с надежда, но той поклати все така мрачно глава.