Хрониките на Магнус Бейн [calibre 2.8.0]

Когато храната дойде, Алек се ококори, защото Магнус беше поръчал китфо*. Луиджи се беше постарал: имаше и сочни тибс, доро ват, задушен червен лук, пюре от леща и зелени зеленчуци, а всичко това бе сервирано върху дебела етиопска питка, наречена инджера. Италианската линия от рода му беше представена с купчина пене. Алек хапна малко от храната и сякаш знаеше, че се очаква да яде с пръсти, без никой да му казва. Освен ловец на сенки, той все пак беше и нюйоркчанин.

* Етиопско ястие от сурово телешко. — Бел. прев.

— Това е най-вкусната етиопска храна, която съм ял. Знаеш ли много за храната? — попита Алек. — Всъщност очевидно е. Забрави. Глупав въпрос.

— Не, не е глупав — отвърна Магнус и се смръщи.

Алек посегна да си вземе от пене арабиата, но веднага се задави и от очите му рукнаха сълзи.

— Александър!

— Добре съм — изпъшка Алек, изглеждаше ужасен.

Първо отчупи къшей хляб, но осъзна, че си бърше очите с него. Бързо го хвърли и награби салфетката, за да скрие и сълзите си, и поаленялото си лице.

— Очевидно не си добре! — възкликна Магнус и опита малко от макароните.

Изгориха го като огън, а Алек още хриптеше в салфетката. Магнус извика сервитьора с властен жест, като може би включи и няколко сини искрици, които запращяха по съседните покривки.

Хората наоколо леко отместиха масите си от тях.

— Това пене е прекалено арабиата и ти си го направил нарочно — каза Магнус, когато нацупеният върколак се появи.

— Върколаците имат права — измърмори Ерик. — Да смачкаме гадните потисници.

— Никой не е вдигал революция с макарони, Ерик — каза Магнус. — Сега върви да донесеш друга порция, или ще кажа на Луиджи.

— Аз... — започна непокорно Ерик, но Магнус присви котешките си очи и той реши да не се прави на героичен сервитьор. — Разбира се. Извинете.

— Какъв гадняр — изсумтя Магнус.

— Така е — съгласи се Алек и откъсна още едно парченце от инджерата. — Какво изобщо са му направили ловците на сенки?

Магнус изви вежда.

— Е, нали спомена за мъртвия си чичо.

— O, вярно.

Алек отново се вторачи в покривката.

— Въпреки това си е гадняр — продължи Магнус, а Алек измърмори нещо неразбираемо.

Точно тогава вратата се отвори и един красив мундан с дълбоки зелени очи влезе в ресторанта. Ръцете му бяха в джобовете на скъпия костюм, а около него имаше цяла група разкошни млади феи — мъже и жени.

Магнус се посмъкна в стола си. Ричард. Ричард беше смъртен, когото феите бяха осиновили по характерния за тях начин, особено когато въпросните смъртни са музикални. Но той беше и нещо друго.

Магнус се прокашля.

— Слушай. Мъжът, който току-що влезе, ми е бивш — рече той. — Е, почти бивш. Не беше сериозна връзка и се разделихме приятелски.