Третото кралство
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Мечът на истината #13
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-827-2
- Переводчик: Деница Каракушева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Третото кралство». Краткое содержание книги:
Възвисяващите се навсякъде наоколо скални шипове образуваха лабиринт, който правеше още по-трудно ориентирането из подходите, запречени от блещукащите зеленикави светлинни воали.
В мига, в който тръгна наляво по друг път, пред него изникна още едно було. Този път му се стори преднамерено, сякаш някак си то се опитваше да му попречи да премине нататък и да заобиколи. Когато се обърна в другата посока, поредният воал вече запречваше пътя му,
— Господарю Рал? — дочу гласа й през каменните стени, докато поредното зелено було се понесе между тях, осуетявайки всеки опит за отстъпление.
Оставаше му само един възможен изход, ала когато се спусна към него, бе принуден да спре, тъй като той също беше препречен от заплашително зелено сияние. Осъзна, че е обграден. Трябваше да изчака, докато граничните стени на Отвъдния свят не отминеха нататък.
— Саманта, слушай ме. Зелените стени препречили ли са пътя ти?
— Не. Ала не мога да ви намеря. Вече не ви виждам. Чувам ви, ала не много добре. Не ви виждам обаче.
Ричард вече беше обграден от всички страни от блещукащите зеленикави светлини, които изпълваха всяка пролука и всеки възможен изход през скалите. Беше попаднал в капан.
Разбра, че има нещо нередно. Това не беше случайност.
Беше преднамерено.
Ричард знаеше, че разполага със секунди, преди стените да се затворят около него и да го впримчат.
— Саманта, чуваш ли ме?
— Едва-едва.
— Добре ли си?
— Да.
— Чуй ме. Не ме питай нищо. Не ми отвръщай и не се колебай. Просто направи онова, което ти казвам. Разбираш ли?
— Да, Господарю Рал.
— Бягай. Измъкни се. Веднага.
Ричард дочу хрущенето на чакъла под краката й. Тя тичаше. Той въздъхна с облекчение поне за това, докато звукът от стъпките й заглъхваше в далечината.
И така, ненадейно Ричард се оказа сам, обграден от света на мъртвите. Можеше да ги види… духовете им… как се гърчат отвъд злокобното непрозрачно зеленикаво було, жадни да се доберат до него, да го придърпат при себе си.
Петдесет и девета глава
РИЧАРД ЗАПОЧНА ДА РАЗЛИЧАВА очертанията на друга сенчеста фигура през бавно надигащата се плаваща треперлива завеса от проблясваща зеленикава светлина.
Тази фигура обаче се различаваше от останалите.
Беше неподвижна.
Зеленият воал от едната му страна започна да избледнява и да изчезва. Разпръсна се във въздуха пред очите му и Ричард най-после успя отново да зърне пред себе си скалистата земя. Зелените стени на Отвъдния свят от двете му страни и зад него останаха непокътнати и препречваха всеки възможен път за бягство, ала изходът пред него се откри.
Ричард хвърли поглед встрани, доколкото му беше възможно, поне за да се опита да прозре отвъд каменните колони и останалите опасващи го зелени воали и да зърне някаква следа от Саманта. Не успя да я види никъде. Изпита облекчение, че се беше съобразила с повелята му.
Нещо се случваше и Ричард беше благодарен, че тя не е попаднала в клопка като него. Докато все още беше на свобода, имаше шанс да успее да направи нещо, за да помогне на останалите да избягат. Макар да беше много млада, Ричард не подценяваше способностите и хъса й. Докато единият от двамата беше свободен и можеше да предприеме нещо, все още бе възможно да спасят другите.
Недалеч, в дълбоките сенки между каменните остриета, стоеше мъж в тъмни одежди, който безмълвно наблюдаваше. Това беше неподвижната фигура, която Ричард бе видял отвъд воала към Отвъдния свят. Зеленото було изчезна, ала сенчестата форма остана там, доказателство, че не принадлежи към мъртвите души отвъд света на живота. Съвсем малко вляво, зад мъжа, в още по-непрогледните сенки се криеше друга фигура, която Ричард не можеше да различи добре.
Щом зеленото сияние, преграждащо Отвъдния свят, се изпари от света на живота, мъжът, който дебнеше отзад, пристъпи напред и излезе от сенките.
Когато се показа на сумрачната следобедна светлина, пропусната от тежките облаци, Ричард се слиса и загуби ума и дума.
Бялото на очите му беше кървавочервено.
Сякаш очите му нарочно бяха татуирани в яркоалено, от което тъмният ирис и зеницата изглеждаха така, сякаш се взираха в теб от някакъв огнен свят… или може би дори направо от отвъдното. Гледката беше по-стряскаща от всичко, което Ричард бе виждал през живота си.
Колкото и неземни да изглеждаха очите му обаче, мъжът очевидно не беше привидение от света на мъртвите. Ричард виждаше, че е съвсем истински, от плът и кръв.