Младите лъвове [bg]

— Разбира се.

— Надявам се, че няма да скучаеш, мили. — Меги го целуна леко. — И довечера облечи сивия си костюм. — След тия думи тя влезе в таксито, без да се обърне: то потегли шумно към Трето авеню, движейки се в сенките, които хвърляха перилата на естакадата, и след минута зави зад ъгъла. Майкъл тръгна бавно по неогряната от слънцето страна на улицата.

Скоро той престана да мисли за Меги — имаше да мисли за толкова други неща. Войната превръщаше човека в скъперник и го караше да отделя за нея всичките си чувства. Майкъл се познаваше достатъчно добре, за да си въобразява, че в продължение на две, три или четири години би могъл да остане верен на снимка, на спомен или на писма, които би получавал веднъж на месеца… Затова и не искаше да предявява никакви права над Меги. И двамата бяха здравомислещи, прями и искрени хора и сега пред тях се поставяше въпрос, който по един или друг начин засягаше милиони човешки същества; те обаче можеха да разрешат тоя въпрос толкова успешно, колкото най-простият и най-неграмотният младеж, оставил своята Кора и слязъл от горските дъбрави, за да надене военната униформа. Той знаеше добре, че двамата няма да говорят повече за това нито тая нощ, нито когато и да било друг път до края на войната, но знаеше също, че през нощите, които му предстои да прекара из чужди земи, миналото ще възкръсва в паметта му и той с мъка ще си спомня за този прекрасен летен следобед, а гласът на съвестта ще му повтаря горчиво: „Защо не направи това, защо, защо?“

Майкъл тръсна глава, за да пропъди тия мисли и тръгна бързо по тая улица с хубави и приветливи кафеникави сгради, огрени от яркото слънце. След няколко крачки отмина един старец, който се подпираше тежко на бастуна си. Въпреки топлия ден човекът беше облечен в дълго тъмно палто, а около врата си носеше шалче. Лицето му беше покрито с морави петна, а кожата на ръцете му, които стискаха бастуна, беше съвсем жълта. Той изгледа Майкъл с воднисти враждебни очи, сякаш всеки младеж, който вървеше бързо по улицата, му нанасяше някаква лична обида — на него, загърнати в шал и куцукащ към гроба старец. Погледът на този човек толкова изненада Майкъл, че той почти се спря, за да го огледа отново — може би беше някой познат, затаил лична омраза към него. Но не, старецът му беше съвсем чужд и Майкъл продължи по пътя си, само че по-бавно. „Глупак — помисли си той, — ти си обядвал по царски — ял си супа, риба, дивеч, печено, салата и сирене, пил си бяло и червено вино, бургундско и бордо, а сега сигурно отиваш за десерта си и чашка коняк, и само затова че сладкото ти се струва горчиво, а виното тръпчиво, мразиш хората, които са започнали да обядват по-късно от тебе. И аз бих сменил, старче, моята младост с изживените от тебе дни, най-хубавите дни на Америка — дните на оптимизма, на кратките войни с малки човешки загуби, на свежата и благотворна атмосфера в началото на двадесетия век. Да, ти си се оженил, в продължение на двадесет години си сядал да обядваш в една и съща къща заедно със своите многочислени потомци и никой не те е принуждавал да воюваш, защото Америка не се е намирала във война. Не ми завиждай, старче, не ми завиждай! Какъв късмет, какъв дар небесен е да бъдеш полумъртъв седемдесетгодишен старец през хиляда деветстотин четиридесет и втора година! Наистина в тоя момент аз изпитвам съжаление към тебе, защото старите ти кости са обременени от тежкото палто, измръзналата ти шия е обвита с дебело шалче, а треперещите ти ръце търсят опора в бастуна… Но може би аз трябва да изпитвам повече съжаление към самия себе си. Сега ми е топло, ръцете ми, са здрави, а крачката твърда, но аз навярно никога няма да почувствам студ през някой летен ден и ръката ми никога няма да затрепери от старост. Аз ще изляза през антракта и никога няма да се върна за второто действие.“