Проклятието на Шалион
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Шалион #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Шалион». Краткое содержание книги:
Но боговете имат други планове за този унизен мъж. Посрещнат топло, облечен и нахранен, той изненадващо е назначен за личен секретар на Изел — красивата и своеволна царевна. Това назначение не след дълго ще отведе Казарил в единственото място, което го ужасява повече от морето — царския двор в Кардегос, свърталище на интриганти и предатели.
В Кардегос силните врагове, които някога са продали Казарил в робство, сега заемат най-влиятелните позиции в царството. Но нещо много по-зловещо от техните интриги виси като меч над царството семейството — ПРОКЛЯТИЕТО!
Един коняр с ливрея на царската менажерия се заваляше в кръгове пред отворените й врати, пищеше и плачеше, а по лицето му се стичаше кръв. Двамина от облечените в зелено и черно баошиански гвардейци на Теидез стояха пред вратите с изтеглени мечове и задържаха на разстояние трима от стражите на Зангре, които обикаляха отпред, също с извадени мечове, но явно не смееха да нападнат. На гарваните подобна смелост не им липсваше. Връхлитаха тромаво върху баошианците, като се опитваха да ги издерат с ноктите си и да ги кълват. Баошианците кълняха и размахваха бясно ръце. Две купчинки черни пера вече лежаха на калдъръма; едната неподвижна, другата още притреперваше.
Казарил се закова пред вратите на менажерията и изрева:
— Какво, в името на Копелето, става тук? Как смеете да убивате свещените гарвани?
Единият от баошианците насочи към него меча си.
— Отдръпнете се, лорд Казарил! Не може да минете! Имаме изрична заповед от царевича!
Оголил гневно зъби, Казарил бутна меча встрани, предпазвайки ръката си с плаща, хвърли се напред и изтръгна оръжието от ръката на гвардееца.
— Дай ми го, глупак такъв! — Хвърли меча на камъните към стражите от Зангре и Пали, който беше извадил в паника собственото си оръжие, когато невъоръженият Казарил се беше хвърлил срещу войниците. Мечът издрънча и се завъртя върху калдъръма, докато Фойкс не го настъпи решително — и се облещи предизвикателно на баошианците.
Казарил се обърна към втория войник и той веднага отпусна меча и побърза да обясни:
— Кастиларю, правим го, за да защитим живота на царин Орико.
— Какво правите? Орико вътре ли е? Какво сте намислили?
Котешко ръмжене се извиси до вой откъм манежерията, Казарил остави стреснатите баошианци на стражите от Зангре, които вече бяха събрали кураж да си свършат работата, и затича по потъналата в сенки пътечка между клетките.
Старият коняр с отрязания език беше коленичил на плочките, превит на две, и хлипаше задавено. Ръцете му без палци бяха притиснати към лицето, тънки ручейчета кръв се стичаха между пръстите му. Той вдигна глава при звука на стъпките на Казарил и треперещата му уста се разкриви безутешно. Докато тичаше покрай отделението на мечките, Казарил зърна две неподвижни черни купчини, надупчени като игленици със стрели; козината им бе оплескана с кръв. Вратата към отделението на велите беше отворена, животните лежаха на светлата слама, очите им бяха отворени и безжизнени, гърлата — прерязани.
В дъното на пътечката царевич Теидез тъкмо се изправяше над безжизненото тяло на петнистата котка. Подпря се на окървавения си меч, задъхан, лицето му бе разкривено от възбуда. Сянката му вреше около него като гръмотевични облаци посред нощ. Той погледна Казарил, ухили се безумно и извика:
— Ха!
Капитанът на баошианските стражи, с пречупеното телце на една малка птичка в ръка, изскочи от птичарника да прегради пътя на Казарил. Купчинки цветни пера, мъртви и умиращи птици, големи и малки, се валяха по пода на птичарника, някои още пърхаха безпомощно с крилца.
— Стой, кастиларю… — започна капитанът, но думите му се задавиха, когато Казарил го сграбчи за туниката, завъртя го и го хвърли на пода пред Пали, който го следваше и мълвеше невярващо: „Копелето плаче. Копелето плаче…“ Това беше бойната му мантра в Готоргет, когато мечът му се вдигаше и спускаше до безкрай върху мъжете, напиращи по обсадните стълби, и когато вече не му беше останал дъх за бойни викове.
— Задръж го — изръмжа през рамо Казарил и тръгна към Теидез.
Теидез вирна глава и го погледна право в очите.
— Не можеш да ме спреш… направих го! Спасих царина!
— Какво… какво… какво… — Казарил беше толкова уплашен и бесен, че устните и умът му не успяваха да намерят необходимите думи. — Глупаво момче! Що за разрушителна лудост е това, това… — Треперещите му ръце се разпериха.
Теидез се наведе към него, зъбите му проблясваха.
— Развалих проклятието, черната магия, която изсмукваше силите на Орико. Идваше от тези гадни животни. Пратили са ги тайно рокнарийците, за да го отровят бавно. Убихме и рокнарийския шпионин… май… — Теидез погледна не съвсем уверено през рамото си.
Едва сега Казарил забеляза последното тяло на пода в дъното на пътечката. Умегат лежеше на една страна, неподвижен също като птиците и велите. Трупчетата на пясъчните лисици лежаха край него. Не го беше видял веднага, защото бялото му сияние го нямаше. „Мъртъв?“ Казарил простена, хвърли се към него и падна на колене. Кожата по лявата страна на главата му беше разкъсана, прошарената бронзова плитка — разрошена и напоена с кръв. Лицето му беше посивяло като стара дрипа. Но главата му още кървеше, следователно…