По пътя

По-рано, в Сан Антонио, на шега бях обещал на Дийн, че ще му намеря момиче. Беше нещо като бас и предизвикателство. Едва бях спрял колата пред една бензиностанция близо до слънчева Грегория и един младеж с прокъсани обувки, понесъл голяма автомобилна козирка, дойде при нас и ми предложи да я купим.

— Харесва ли ти? Шейсет песо. Habla Español? Sesenta peso. Казвам се Виктор.

— Не — отвърнах шеговито, — купуваме сеньорити.

— Готово, готово! — извика възбудено той. — Аз намери момичета. Малко чакайте. Горещо сега — добави с отвращение. — Когато горещ ден, няма хубави момичета. Почакайте довечера. Искаш тая козирка?

Козирката не ми трябваше, виж, момичета исках. Събудих Дийн.

— Ей, събуди се, нали ти обещах в Тексас, че ще ти намеря момиче — хайде сега разкърши кокали и се събуди; момичетата ни чакат.

— Какво? Какво? — възкликна той и скочи изнемощял. — Къде са? Къде са?

— Тоя младеж, Виктор, ще ни покаже къде са.

— Ами да тръгваме, какво се бавим още! — Дийн изскочи от колата и подаде ръка на Виктор. Около бензиностанцията се навъртаха други момчета и се хилеха, половината от тях бяха боси, но всички до един носеха клюмнали сламени шапки. — Ей, Сал — обърна се към мене Дийн, — славно ще си изкараме следобеда! Много по-кефски, отколкото в денвърските комарджийници. Виктор, значи, имаш момичета, а? Къде? A donde? — провикна се той на испански. — Сал, чуваш ли ме как говоря испански!

— Я го попитай може ли да ни намери малко „чай“. Ей, момче, имаш ли маа-рии-хуаа-на?

Младежът кимна сериозно:

— Разбира се, веднага. Трябва да дойде с мен.