Кралството на мечтите
- Автор: Макнот Джудит
- Серия: westmoreland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралството на мечтите». Краткое содержание книги:
Ройс си пое дълбоко дъх.
— Това ли е всичко, което искаш от мен занапред? Да се отнасяме любезно един към друг?
Младата жена кимна, неспособна да продума каквото и да било.
— Това е всичко, което искам — промълви след известно време.
Някакво мускулче на лицето му потрепна, сякаш съпругът й искаше да каже нещо, обаче той само кимна и излезе от стаята.
Щом вратата се затръшна зад гърба му, Дженифър се хвърли на леглото, а сълзите й рукнаха като два горещи потока. Раменете й се разтърсиха от конвулсивни, неконтролируеми ридания, докато гърдите й пламтяха като адски пещи от ужасната болка, която вече не можеше да сдържа в себе си.
Двайсет и пета глава
От четирите страни на огромното поле се издигаха стъпаловидно разположени трибуни, които вече бяха препълнени с пищно натруфени дами и джентълмени по времето, когато Джени, Брена, леля Елинор и Арик пристигнаха с конете си. Шотландците се бяха разположили от срещуположната страна на англичаните и сред знамената, които се развяваха над местата им, младата херцогиня съзря и флага на Рокбърн, както баща й беше обещал.
— Скъпа, ето го твоето знаме — посочи натам леля Елинор. — Точно до това на баща ти.
Гласът на Арик изведнъж прогърмя, сепвайки трите жени.
— Вашето място е там — нареди той, сочейки към трибуната на „Клеймор“ с огромната си ръка.
Обаче Дженифър, която знаеше, че това е заповед на великана, а не на Ройс — не че тогава щеше да й се подчини — само поклати глава.
— Ще седна там, където се развяват знамената на моето семейство, Арик. Войните с теб лишиха нашите редици от множество храбри воини, които сега трябваше да са тук, и в резултат на това шотландските трибуни са полупразни, докато тази на „Клеймор“ е претъпкана.
Обаче не беше. Поне не още. В центъра й се виждаше огромен, подобен на трон стол. Бе предназначен за нея, помисли си Дженифър. Стомахът й се сви, докато минаваше покрай него, и в минутата, когато стори това, всичките шестстотин гости на „Клеймор“ и всеки крепостен селянин и слуга, намиращ се наблизо, завъртяха глави към нея и я изгледаха — първо с изумление, после — с разочарование и накрая — с презрение.
Местата на клана Мерик бяха между тези на клановете Макферсън и Дуган. Щом младата жена насочи коня си към трибуната на сънародниците си, те започнаха гръмко да я аплодират. Тя си каза, че трябва да се движи само напред, съсредоточавайки всичките си мисли върху трагично загиналия си брат.
Зае мястото, отредено за нея, което се намираше на първия ред — между това на Брена и леля Елинор. Веднага след като се разположи, всичките й роднини, включително и баща й, взеха да я потупват по гърба и да я поздравяват. Множество хора, които не познаваше, слязоха от местата си и се приближиха до нея, стискайки ръцете й… Едно време копнееше само да бъде приета от близките си; а днес бе обожавана като национална героиня от повече от хиляда шотландци.
И единственото, което трябваше да направи, за да заслужи това, беше публично да унижи и да предаде съпруга си.
Осъзнаването на този факт накара сърцето й да се свие, дланите й се изпотиха. Беше прекарала тук не повече от десет минути и вече се чудеше дали ще може да издържи до края на състезанието, без да й прилошее.
И това беше преди хората, скупчили се пред нея, да се разпръснат и тя да забележи, че всички останали гости я наблюдават, сочат я с пръсти и говорят за нея. Сякаш в просъница чу гласа на леля Елинор, която казваше:
— Дръж главата си високо изправена, моето момиче! Ти направи своя избор — макар и неправилен според мен — и сега трябва да си понесеш последствията.
Тя рязко се обърна към възрастната жена:
— Какво казваш, лельо?
— Казвам, че мястото ти е при съпруга ти! А моето място е при теб. А ето че и скъпата ни Брена седи от другата ти страна — силно подозирам, че тя е замислила някакъв безумен план да се скрие в замъка и да остане тук при брата на твоя съпруг.
По-малката сестра се обърна към тях, когато чу името си, но Дженифър до такава степен беше погълната от чувството си за вина и изгарящата я несигурност, че не й обърна никакво внимание.
— Ти не разбираш, лельо Елинор. Аз обичах Уилям.
— Той също те обичаше — изрече Брена и херцогинята се почувства по-добре, но в следващия миг сестра й добави: — Обаче за разлика от татко любовта на Уилям към теб бе по-силна от презрението му към нашия „враг“.
Дженифър затвори очи.
— Моля ви — прошепна, — не ми причинявайте това… Знам… знам кое е правилното в случая…