Любимият непознат

— Аштън, ще дойда с теб — прошепна тя бързо, когато устните му се плъзнаха още по-надолу. — Моля те, пусни ме и ще те придружа.

— Аз ще те нося. — Той я пусна, за да я вземе на ръце, но тя се засмя и сложи длан на гърдите му.

— Ако се опиташ, ще се търкулнем и двамата надолу из дюните — рече тя и го погали по бузата. — Ти си твърде пиян.

— Вярно, че обърнах няколко чаши — изфъфли той.

— Няколко! — Тя тихо се изкиска и плъзна пръстите си по мускулестите му ръце. — Изпил си повече от няколко, миличък! — Задърпа го леко, докато тръгна.

Вървяха един до друг по огряната от луната трева. Аштън искаше да се спира на всяка крачка, за да я прегръща, но тя всеки път го примамваше по-нататък със сладкото обещание: „В палатката, любими!“

Когато стигнаха до целта, Аштън вдигна платнището и я пусна да влезе. Тя смаяно се огледа. Не беше очаквала да види такъв лукс. Светлината на множество лампи огряваше дебелите килими и трептеше по златистите завеси около леглото.

Аштън я наблюдаваше с онази момчешка несигурност, която така допълваше мъжкия му чар. Как можеше да му откаже нещо, когато я гледаше по този начин? Но трябваше да го направи за негово добро.

— Обичам те — прошепна тя с нежна усмивка — и ще остана при теб още малко, но ми е нужно време, за да приведа в ред мислите си.

Аштън въздъхна разочаровано и кимна с нежелание. Обърна се и си свали ризата. Загорялата му кожа блестеше под светлината на лампите. Тя се изчерви и наведе очи. Толкова много го желаеше!

Той се тръшна в едно кресло и събу с усилие ботушите си. След това подпря лакти на коленете си и отпусна унило глава. Видът му причиняваше болка на Лианор, но тя потисна надигащото се съчувствие — в него се криеше опасен копнеж. Дръпна с леки движения завесите на леглото и сгъна покривката. После отгърна завивката, изпъна чаршафа и отстъпи колебливо назад.

— Ела да си легнеш, Аштън — тихо каза тя.

Той вдигна глава и я погледна с неизречен въпрос в очите, но тя отбягна погледа му.

— Ще поседя малко при теб, след това трябва да се връщам.

Той се изправи с въздишка, обърна й гръб, пусна панталоните да се смъкнат в краката му и седна на ръба на леглото. Не се опита повече да спори с нея. Лианор го погледна любопитно и установи, че беше затворил очи и беше смръщил вежди, сякаш го мъчеше силна болка.

— Аштън? — прошепна тя.

Гъстите му мигли се вдигнаха и той се втренчи в нея с неприкрито желание. След това пое дъх, издиша и се отпусна бавно назад върху възглавниците. Лианор усети, че й става горещо и че кръвта запулсира по-бързо в жилите й, когато очите й се плъзнаха по изтегнатото тяло. Във въображението си често го беше сравнявала с гладиатор — мускулест, с бронзова кожа, и сега отново си помисли, че той действително прилича на бойна машина. Не за първи път виждаше голото му тяло, но едва сега си даде сметка колко й е липсвал в последно време. Тя се наведе, събу панталоните и повдигна дългите му крака на дюшека. Покри голотата му със завивката, събра дрехите му и ги окачи на закачалка. Духна лампите, после се върне на леглото и седна със скръстени крака в дъното под големия балдахин. Очите й обиколиха тъмната палатка и й се стори, че мракът я поглъща. Тя се отпуска назад, твърдо решена да не заспива, и насили паметта си да си спомня…