Жътварите

След всички тези събития може би Никълъс Хойл бе взел мерки за сигурността си, това обаче не личеше външно. Дъщеря му бе погребана в едно от гробищата на Ню Джърси, но той не се появи на церемонията. Не се мярна никой от хората, които Луис и Ейнджъл познаваха от мансардните му покои, нито енигматичният Симиън. Изглежда, Симиън имаше собствено жилище в пентхауса, защото при редките си излизания винаги се завръщаше там, и то преди смрачаване. При това никога не излизаше сам. Луис и Ейнджъл изчакваха, засега им стигаше само външното наблюдение. Вече шест поредни седмици те и други хора следяха централата на Хойл от нает за целта отсрещен апартамент. И по други линии, разбира се. Водеше се точна сметка за всичко: кой влиза и кога излиза; ритъмът на доставките на различни фирми, движението на офисните чистачи и на всички останали външни хора, които обслужваха сградата. Но през цялото това време Хойл не бе засечен нито веднъж. Явно беше, че не излиза извън вратите на своя апартамент, затворен там като в непристъпна крепост.

Ден след погребението на Лорета Хойл в Ню Джърси в Куинс приятели и близки съпроводиха Уили Бру до вечното му жилище. Присъстваха Детектива, Ейнджъл и Луис, бившата съпруга на механика, множество искрено опечалени приятели и познати. Уили би останал доволен.

След това неголяма група се отправи към заведението на Нейт, за да почете паметта му още веднъж. Ейнджъл и Луис седнаха на ъглова маса сами и останаха там в продължение на час, всъщност докато вратата се отвори и влезе Арно. Отсъствието му се набиваше на очи, но никой не знаеше къде е отишъл. На погребението се движеше из тълпата като сомнамбул, без да забелязва протегнатите към него ръце, съболезнователните думи или чашата питие.

Сега мина край масата на Детектива, спря, без да сяда, и укорително рече:

— Длъжен бяхте да го опазите!

Детектива кимна в знак на съгласие, но не отвърна нищо.

Оттам Арно продължи към Ейнджъл и Луис. Изправен пред тях, бръкна във вътрешния джоб на единственото сако, което притежаваше, извади бял плик и го подаде на Луис.

— Какво е това? — запита Луис, поемайки плика.

— Отворете, ще видите.

Луис го послуша. Вътре имаше банков чек.

— Той е за двайсет и две хиляди триста осемдесет и пет долара — заяви Арно. — Остатъкът от дълга на Уили към вас.

Луис прибра чека и опита да върне плика на Арно. Хората наоколо притихнаха.

— Не го искам — рече Луис.

— Не ме интересува — натърти Арно. — Задръжте си го. Това са ваши пари, Уили ви ги дължеше. Сега дългът е върнат, нещата са уредени. Не бих искал да лежи в гроба длъжник. Направихме нужното. В замяна бих ви помолил в бъдеще повече да не идвате в нашия сервиз.

„Нашият“ бизнес, „нашият“ сервиз — на Уили и него. Винаги така бяха приемали нещата в миналото. Така щяха да останат и занапред. Името на Уили ще стои на табелата, Арно ще приема старите клиенти, ще обслужва автомобилите им.