Не пускай ножа
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Не пускай ножа». Краткое содержание книги:
— Ще ми се да знаехме къде е армията — казвам. — Колко далеч зад нас са.
— Може пък Карбонел Даунс да са им се опънали — Виола насочва бинокъла назад над реката, но сме застанали твърде ниско, реката твърде много лъкатуши. Виждат се само дървета. Дървета и небе, и тишина, и мълчаливото стълбче прах, което си проправя път по далечните хълмове.
— Хайде да тръгваме — казвам, — че нещо започвам да се плаша.
— Да тръгваме тогава — казва Виола тихо.
Пак сме на пътя.
Пак сме в живота, който е бяг.
Нямаме храна, затова за закуска ни служи един жълт плод, който Виола откъсва от някакво дърво и се кълне, че е яла същия в Карбонел Даунс. За обяд пак ядем такива плодове, но все пак е по-добре от нищо.
Отново си мисля за ножа на кръста си.
Бих ли могъл да ловувам, ако имахме време?
Но нямаме време.
Тичаме, минава пладне, настъпва следобедът. Светът е все така пуст и плашещ. Само аз и Виола тичаме по дъното на долината, не се виждат нито селища, нито кервани от каруци, няма звук, по-силен от плисъка на реката, а той пък става все по-мощен с всяка изминала минута, докато най-после аз вече не мога да чувам собствения си Шум, а ако искаме да говорим, трябва да повишаваме глас.
Твърде гладни сме, за да говорим. И твърде уморени. И тичаме твърде много.
Продължаваме напред.
А аз се хващам, че гледам Виола.
Стълбчето прах следва нашата посока, напредва бавно с течението на деня и най-после изчезва в далечината, а аз гледам как Виола обръща глава, докато бягаме, за да проверява дали прахът е още там. Гледам я как тича рамо до рамо с мен, примигва от болките в краката. Гледам я как разтрива стъпалата си, когато почиваме, гледам я как пие вода от манерката.
Сега, след като веднъж я видях истински, вече не мога да спра да я виждам.
Тя ме хваща.
— Какво?
— Нищо — казвам и отвръщам поглед, защото и аз не знам какво.
Реката и пътят стават все по-прави, долината става все по-стръмна и тясна. Виждаме известна част от пътя зад нас. Няма армия, нито конници. Тишината е по-страшна от вечния Шум.
Пада сумрак, слънцето залязва зад гърбовете ни, залязва и се скрива зад местата, където се намира армията, зад останките от Новия свят, зад онова, което се е случило с мъжете, които са се опълчили на армията и с онези, които са се присъединили към нея.
Зад онова, което се е случило с жените.
Виола тича пред мен.
Аз я гледам как тича.
Пада нощта и чак тогава стигаме следващото селище, то също има кейове край реката и също е изоставено. Само пет къщи покрай пътя, тази, която е най-отпред, прилича на магазин.
— Спри — казва Виола и сама спира.
— Вечеря? — казвам задъхано.
Тя кимва.
Трябва да ритна вратата шест пъти, докато се отвори и въпреки че наоколо няма никого, все още се оглеждам уплашено, в очакване на наказанието. Вътре има предимно консерви, но откриваме и сух самун хляб, няколко омекнали плода и ивици сушено месо.
— Плодовете не са на повече от ден-два — казва Виола между хапките. — Хората трябва да са тръгнали за Хейвън вчера или завчера. Слуховете за армията са страшно нещо — казвам, преглъщам сушеното месо несдъвкано, задавям се и изплювам обратно едно парче.
Нахранваме се възможно най-добре, а аз напъхвам остатъците в раницата на Виола, която сега виси на моите рамене. Когато я отварям да прибера храната, виждам книгата. Още е тук, още е увита в найлоновото пликче, все още я пронизва резката от острието на ножа.
Пипвам я през пликчето, потърквам с пръсти корицата. Толкова е мека, от нея още се долавя лекото ухание на кожа.
Книгата. Книгата на майка ми. Дошла е с нас чак до тук. Оцеляла, със собствена рана. Точно като нас.
Вдигам очи към Виола.
Тя веднага ме хваща.
— Какво? — пита.
— Нищо — пъхам книгата заедно с храната в раницата. — Да вървим.
Пак сме на пътя, пак край реката, пак вървим към Хейвън.
— Това трябва да е последната нощ — обажда се Виола. — Ако доктор Сноу е прав, утре трябва да стигнем.
— Да — отвръщам. — И светът ще се промени.
— Отново.
— Отново — съгласявам се.
Правим още няколко крачки.
— Започваш ли да чувстваш надежда? — пита Виола с особен глас.