Тайните на Марсилия
- Автор: Зола Емил
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: Тренев & Тренев
- ISBN: 954-06-0039-1
- Переводчик: Александра Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на Марсилия». Краткое содержание книги:
– Грешиш – извика републиканецът и очите му грейнаха радостно. – Хрумна ми нещо! Почакай!
Филип изтича при група работници, които му бяха напълно предани. Каза им тихо нещо и се върна при Мариус.
– Нашият човек вече е в клопката!
Работниците се бяха разпръснали. После един по един се появиха отново и заобиколиха Матеус. Той не подозираше нищо и стоеше невъзмутимо, когато един от работниците грубо му извика:
– Прибирайте се вкъщи!
– Почакай – спря го друг, – май съм виждал гражданина някъде.
– Ей! – извика трети. – Какво направихте с червените си коси?
– Той е предател! Предател! – извика цялата група.
Този вик обиколи площада. Около Матеус се струпаха хора, които силно го блъскаха. Един от въстаниците го претърси и намери в джоба му червеникава перука, която стана доказателство за вината му. Някои предложиха да го обесят, защото всеки си спомни ролята, която беше играл; чуха се викове, че е агент-провокатор, човек на полицията и че трябва да бъде окачен на някой уличен фенер.
Матеус трепереше от страх. В този момент той вече не разсъждаваше, затова не се изненада, когато видя самия Филип да му идва па помощ.
– Приятели – спря разгневените работници младежът, – не си цапайте ръцете с него... Достатъчно е да го арестуваме и държим под око. По-късно може да ни бъде полезен... Само че, ако се опита да бяга, застреляйте го!
Двама работници по заповед на Филип поведоха Матеус и го затвориха в отсрещното магазинче. Единият ocтана на вратата с пушка, за да го пази.
Матеус потъна в тъжни размисли. Сто пъти се прокле заради странната идея, която му бе хрумнала – да си махне перуката. Впрочем дори за миг не се усъмни в участието на Кайолови в арестуването му. Тъй като Филип се престори, че не го познава, той си мислеше, че неприятното му приключение се дължеше на това, че въстаниците го бяха взели за провокатор. Това бе обвинение, срещу което той не можа да се защити. В действителност дори се присмиваше над неприятелите си, които донякъде му бяха помогнали. Не губеше напълно надежда, понеже винаги бе смятал работниците за глупаци и се надяваше, че ще успее да им се изплъзне, когато започне атаката на барикадите. Трябваше само да почака.
Филип се бе оттеглил в единия край на площада заедно с Мариус и оживено му обясняваше:
– Предпочетох да го спася от бесилото... Ако победим, този човек ще се превърне в стршно оръдие в ръцете ни срещу Казалис.
– А ако ви победят? – попита Мариус.
– Тогава ще ти поверя детето си. Ще го пазиш... Не ме измъчвай! Трябва да вървя направо, без да се обръщам назад...
Разговорът между двамата братя бе прекъснат от шепот, идващ от центъра на площада. Беше около два часът. Барикадите бяха готови преди повече от час. Въстаниците чакаха. Възползваха се от този миг на почивка, за да съставят план за отбрана и да вземат последни мерки. След арестуването на Матеус се бе възцарила мъртва тишина. Всеки работник, застанал на поста си, гледаше втренчено напред, с пушка в ръка и си мислеше единствено за мъст.
Изведнъж тези, които пазеха барикадите на улица "Гран", видяха двама приближаващи се мъже, които храбро навлязоха на площада. Чул шепота, с който бяха посрещнати, Филип се доближи и позна господин Мартели и абат Шастание. Собственикът на кораби тръгна към него.
– За Бога, ако имате някаква власт над тези хора, отклонете ги от братоубийствената война.
– Дете мое – прошепна свещеникът, – дойдох да ви моля най-смирено да предотвратите проливането на кръв.
Филип поклати глава, без да отговори. Тяхното идване го бе объркало; пред тях се чувстваше още по-виновен и уплашен. Господин Мартели продължи:
– Нали виждате, идвам, както бях обещал, за да застана между изстрелите на народа и войската... Днес горчиво съжалявам, че не се сдобих с бърза популярност сред работниците, за да ги принудя да ме слушат и следват съветите ми.
– Не мога нищо да направя – обясни накрая Филип. – Тези хора са разгневени, слушат ме, защото мисля като тях: че народът трябва да си отмъсти. Но ако им спомена, че трябва да простят и забравят, те ще ми обърнат гръб. Опитайте сам!
Работниците постепенно се бяха приближили. Господин Мартели се обърна към тях:
– Приятели, натоварен съм да ви съобщя, че справедливите ви искания ще бъдат изпълнени. Току-що бях при правителствения комисар.
Тези думи отекнаха сред тишината, напоена с безмълвен гняв. И само след миг цялата тълпа отвърна в един вик: