Златна лилия

Отново се събудих и проверих телефона си, уплашена да не съм пропуснала някое повикване, въпреки че той бе настроен на максимална сила на звънене. Накрая се отказах от опитите да заспя и станах два часа преди времето за закуска. След като си взех душ и се облякох — нагласих кафеварката на най-силна степен — вече можеше да се влиза и излиза от кампуса. Не че имах кой знае каква полза от това.

После проведох два разговора — първо позвъних в „Спенсърс“, за да проверя дали Трей е на работа. Не очаквах да го заваря на смяна, но беше удобно извинение, за да разбера дали е бил там през последните два дни. Оказа се, че не е бил. Следващото ми обаждане беше до Стантън, за да й съобщя за изчезването на Соня. Казах й, че разполагаме със следа, която свързва един от съучениците ми с ловците на вампири и че Соня вероятно я държат в някакво странно място извън града. Не си направих труда да й обясня откъде го зная, но Стантън беше толкова разстроена от новината за отвличането, че не попита нищо повече.

По време на закуската заварих „семейството си“, заедно с Мика, в столовата на западния кампус. Еди, Анджелина и Джил седяха със смутени физиономии, което ми подсказа, че всички знаеха за Соня. Мика бърбореше весело за нещо, а аз останах с впечатлението, че присъствието му не позволяваше на другите да обсъждат това, за което наистина искаха да говорят. Когато Мика се обърна, за да попита нещо Еди, аз се наведох към Джил и промърморих на ухото й:

— Изведи го от тук.

— Да му кажа да си тръгне? — прошепна ми тя.

— Ако се налага. Или излез заедно с него.

— Но аз искам да…

Тя прехапа устни, когато Мика отново се обърна към нея. Изглеждаше нещастна заради това, което трябваше да направи, но скоро придоби решителното изражение, което напоследък често виждах в нея. Кимна към чинията на Мика.

— Хей, свърши ли? Трябва да проверя нещо с госпожица Ямани. Ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се — съгласи се Мика с грейнало лице.

След като двамата си тръгнаха, се извърнах към Еди и Анджелина.

— Има ли някакви вести от Трей?

— Не — въздъхна Еди. — Тази сутрин отново проверих. Съквартирантът му вече започва да ме мрази. Не го упреквам.

— Това ме подлудява! — простенах. Искаше ми се да заблъскам главата си в стената. — Толкова сме близо, но сме напълно безпомощни. С всяка изминала минута се скъсява живота на Соня.

Еди се намръщи.

— Можем ли да сме сигурни, че тя още е жива?

— Поне снощи бе жива — отвърнах.

Както Еди, така и Анджелина ме изгледаха удивено.

— Откъде знаеш? — попита тя.

— Хм, ами, аз… о, това е невъзможно! — Челюстта ми увисна, като погледнах зад Еди. — Та това е Трей!

Абсолютно сигурно бе Трей, с помътнели очи, току-що влезе в столовата. Още влажната му коса го издаваше, че преди малко е бил под душа, но целият бе в синини и драскотини, които едва ли можеха да се припишат само на футбола.